Венецът
- Автор: Унсет Сигрид
- Серия: Кристин, дъщерята на Лавранс #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Емас
- ISBN: 978-954-357-216-8
- Переводчик: Ева Кънева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Венецът». Краткое содержание книги:
Норвегия на XIV век. Далечна и непозната. Раздирана от междуособици във властта. И тиха и спокойна в отдалечените на десетки километри имения, където родовите закони стоят над кралските.
И все пак… Зад дебелите каменни зидове на господарските къщи, затрупани от сняг през половината година, задрямали в безкрайните северни нощи, горят любовни огньове и искри неподозирана страст. Едно крехко момиче, Кристин, дръзва да се опълчи срещу думата на баща си и да мине под венчило с мъжа, избран от сърцето, а не от семейството й. С Ерлен.
Годината е 1928-а. Шведската академия присъжда най-престижната награда за литература в света на четиридесет и шест годишната норвежка Сигрид Унсет, обосновавайки се: „… за впечатляващото пресъздаване на норвежкото Средновековие“. Шест години преди това е излязла от печат историческата трилогия „Кристин, дъщерята на Лавранс“, епохално произведение без аналог в световната литература досега. А осемнадесет години преди това авторитетно издателство е отхвърлило исторически роман на прохождащата писателка, съветвайки я да се насочи към по-съвременни теми.
— Да — прошепна Кристин и се сбогува с него.
Кристин прекара остатъка от деня с баба си. След вечеря й помогна да си легне. После се качи на втория етаж, където се намираше нейната спалня. Седна на сандъка под малкия прозорец. Не й се спеше.
Наложи се да чака дълго. Навън цареше пълен мрак, когато чу тихите стъпки по чардака. Ерлен почука на вратата с пръсти, увити във връхната си дреха. Кристин стана, дръпна резето и го пусна вътре.
Тя забеляза колко го зарадва прегръдката й. Притисна се към него.
— Опасявах се, че ще ме посрещнеш разгневена — призна той. — Не сме сторили голям грях. Божият закон не е като светския. Гюнюлф, брат ми, веднъж ми обясни: ако двама души единодушно решат да са заедно цял живот и да споделят една постеля, са венчани пред Бога и всеки опит да нарушат светия си съюз е голям грях. Ще ти го кажа и на латински, само да се сетя… Знаех го, но…
Кристин се запита по какъв ли повод братът на Ерлен му е разяснявал този въпрос, но пропъди неволно прокрадналото се съмнение, че Ерлен е постъпил така и с друга жена. Опита се да се утеши с думите му.
Седяха прегърнати на сандъка. Кристин се чувстваше спокойна. Само в неговите обятия я обземаше усещане за безопасност.
Ерлен ту говореше много и развълнувано, ту млъкваше за дълго и само я милваше. Кристин жадно поглъщаше всяка негова дума, всяка чаровна дреболия, която го правеше още по-обаятелен; същевременно омаловажаваше провиненията му, хвърлящи върху него неблагоприятна светлина, и любовта й към Ерлен ставаше все по-силна.
Никулаус, бащата на Ерлен, бил твърде стар, когато му се родили децата, и нямал необходимото търпение и подход, за да ги възпита. И двамата му синове израснали в дома на чичо си, Борд Петершон, в „Хестнес“. Ерлен нямаше други братя и сестри освен година по-малкия от него Гюнюлф, свещеник в църквата в Нидарус.
— След теб на този свят най-много обичам него.
Кристин попита дали с брат му си приличат, но Ерлен отвърна през смях, че са различни и по лице, и по сърце. От три години Гюнюлф бил в чужбина да следва. Два пъти изпращал писма на роднините си — последно миналата година, когато се канел да тръгва от абатството „Сен Женвиев“ в Париж за Рим.
— Ще се зарадва, когато се върне и ме завари женен — сподели Ерлен.
После й разказа за голямото наследство, оставено от родителите му. От думите му Кристин се досети, че той не следи как се развиват земите и търговската дейност в тях. Тя, от своя страна, беше наясно с имотите на баща си. Ерлен не бе подходил отговорно към наследените земи: някои продал, други разпокъсал, трети опропастил, четвърти ипотекирал. Положението се влошило особено през последните години, когато се опитвал да се раздели с любовницата си. Тогава се надявал с течение на времето хората да забравят за нелепите му подвизи, а роднините му да му подадат ръка. Преди дори си мислел, че някой ден хората от половината област ще работят за него, както на времето работели за баща му.
— Сега обаче не зная къде ще му излезе краят — въздъхна той. — Някой ден може да стана като Бьорн Гюнаршон. Ще притежавам малко стопанство в планината и сам ще изнасям оборския тор както някогашните роби, защото няма да имам дори кон.
— Бог да ти е на помощ — засмя се Кристин. — Май наистина ще съм ти нужна, защото зная повече за селската работа от теб.
— Едва ли си изнасяла тор — усъмни се той.
— Не, но съм гледала как става. Почти всяка година сея зърно. Татко обикновено сам оре най-близките до дома ни ниви и ми дава да започна със сеитбата, та да има берекет.
Споменът я натъжи и тя побърза да продължи с шегите:
— Ще ти е нужна поне жена, която да ти пече хляб, да ти вари бира, да ти пере единствената риза на гърба и да дои кравата. Ще вземеш на заем една–две крави от най-близкия богаташ.
— Слава на Бога, че отново те чувам да се смееш — Ерлен я вдигна на ръце като дете.
Следващите шест нощи Ерлен прекара при Кристин. После Осмюн Бьоргюлфсьон се прибра.
В последната нощ и двамата се чувстваха нещастни. Той многократно повтори, че не бива повече да се разделят и за ден. Накрая прошепна:
— Ако непредвидена неприятност ми попречи да се прибера в Осло преди зимата и ти е нужна помощ, обърни се към отец Юн от Гердарюд, с когото сме приятели от деца. Можеш да се довериш и на Мюнан Бордшон.
Кристин не успя да отрони дума; само кимна в знак на съгласие. Разбираше за какво говори той — за същото, което не й излизаше от ума, — но понеже Ерлен не поясни мисълта си, тя също не се осмели да го изрече на глас и да покаже колко е потисната.