Меч в бурята [bg]

— Танцувам и пея в душата си.

— Изглеждаш щастлива.

— Весело ми е — сподели тя. — Изпих твърде много вино. Но е вярно и че съм щастлива. Идва пролетта, моят народ преживя и тази зима.

— Има още някаква причина — подхвърли Бануин малко по-гръмко, защото музиката зазвуча отново.

Ворна се засмя.

— Да, има. За пръв път се чувствам истински жива. Леко ми е на сърцето. Има огромна мощ в магията, няма предели за онова, което бих могла да науча. Но магията ме бе отчуждила от хората. Сега се чувствам цяла. Можеш ли да ме разбереш?

— Не, но се радвам за тебе.

— Ще танцуваш ли с мен, Чужденецо?

— Да, иска ми се.

Той остави внимателно чашата, подпря се да стане и земята се поразлюля за миг под краката му. Поведе Ворна към другите танцьори под лунните лъчи.

Успокои се, че не е чак толкова пиян — движенията му бяха в пълна хармония с мелодията, въртеше се и подскачаше и проникваше още повече в сърцевината на радостта, на която се отдаваха риганте. Замайващ възторг, в който изгуби представа за времето. Накрая Ворна го хвана под ръка и го дръпна настрана.

Скоро Бануин се озова пред вратата на своя дом. Нямаше ключалка и той просто вдигна резето и бутна вратата навътре. Отдръпна се и подкани с жест Ворна да влезе. Тя се подвоуми на прага.

— Може би не трябва…

— А може би трябва — настоя Бануин с блага усмивка. — Отдавна не се е случвало жена да озари моята къща с присъствието си.

— Откакто почина съпругата ти — каза тя.

Лицето му помръкна от спомена и Ворна пристъпи към него.

— Съжалявам, Чужденецо. Когато имах силата, научавах много неща.

Той целуна ръката ѝ.

— Не съжалявай. Тя беше чудесна, прекрасна жена. Добре е по-често да мисля за нея, но боли.

Постояха смълчани в удоволствието от близостта.

— Никога не съм била с мъж — призна Ворна.

Бануин се взря в тъмните ѝ очи и видя страха и самотата.

— Просто е друг танц — каза ѝ тихо. — Ще танцуваш ли с мен, Ворна?

— Да, иска ми се.