Дарк Холоу [bg]

Свестих се на земята до мустанга. Бяха ме захвърлили откъм вътрешната страна — да не се виждам от улицата. Пръстите ми бяха раздрани, ноктите посинели, по палтото ми блестяха кристалчета лед. Главата ме болеше силно, все още целият треперех, по лицето напипах засъхнали люспици — беше съсирена кръв и остатъци от повръщано. Същото зърнах и по палтото си отпред. Смърдях отвратително. С мъка се изправих на крака и опипах външните джобове на палтото. В единия беше пистолетът — без пачка естествено, в другия — клетъчният телефон. Повиках си такси. Докато чаках, обадих се на познат механик от сервиза до Мемориалния мост на ветераните и го помолих да изтегли колата и да поправи гумите. Ако не може — да ги смени.

Когато таксито ме докара в Скарбъро, бях целият изтръпнал. Отдясно на лицето имах огромен оток, а където остенът ме бе докосвал, зееха малки рани от изгарянията. По черепа си напипах разкъсвания на кожата, едното бе доста голямо, че и дълбоко. Вероятно Заешката устна ме е и подритвал — просто така, за удоволствие. Извадих лед от хладилника, сложих го в найлонова торбичка, която поставих на главата. Напръсках раните с антибиотичен спрей, изгълтах шепа обезболяващи и преоблечен в анцуг и дебела фланелка, се опитах да поспя.

Не помня защо съм се събудил, но когато отворих очи, стаята бе като облята в странни полутонове — хем бе светло, хем тъмно. Сякаш вселената бе спряла да поеме дъх точно преди утрешните слънчеви лъчи да пробият черните зимни облаци.

Нейде в къщата някой влачеше крака или на мен така ми се чуваше. Стъпките бяха далечни, възтихи, може би леки и предпазливи, дъските под тях деликатно поскърцваха. Извадих пистолета изпод възглавницата и станах. Подът бе хладен, прозорците леко потракваха. Бавно отворих вратата и излязох в коридора.

Отдясно ми се раздвижи нечия фигура. Долових движението с ъгълчетата на очите и не бях сигурен дали наистина е нечие тяло или игра на кухненските сенки. Свих в тази посока и бавно закрачих към задната част на къщата, сега дъските заскърцаха под собствените ми крака.

Тогава чух смеха — детски кикот, тих и закачлив; отново нечии крачка зашляпаха по дъските — сега отляво. Стигнах входа на кухнята с насочен напред пистолет и се извърнах точно навреме, за да доловя друго светкавично раздвижване точно покрай вратата между кухнята и всекидневната. И пак същото кискане — смях на дете, което си играе и играта го забавлява много. Този път бях почти сигурен, че съм зърнал детски крак, обут във виолетови ританки с кожена пета. Мислех си, че съм виждал някъде същите крачка и преди. Сигурен бях и гърлото ме сви, устата ми пресъхна.