Плячката [bg]

— Чудо. Историческите данни са непълни, но е ясно, че от нищото се появило нещо, променящо играта.

— Променящо играта? — повтарям аз.

— Всъщност по-скоро променящо съдбата. Или поне такова било усещането. Случило се на малък остров край бреговете на Китай, наричан Чонг Чу. Млада жена на име Джени Шен, която работела сама и се криела в иначе изоставеното село, героично открила антидот. Нямам време да влизам в подробности, но е достатъчно да кажа, че антидотът действал. В продължение на много десетилетия нещата се обърнали наопаки. В крайна сметка здрачниците се оказали в позицията на бегълци. Стигнало се до там, че деветдесет и девет цяло и деветдесет и девет процента от тях били унищожени.

— Ами останалата една стотна от процента? — пита Сиси.

Кругман мълчи за кратко.

— Били неподатливи на антидота. По някаква причина, вместо да ги убие, той правел малкото останали по-силни и по-издръжливи. По-бързи. По-плашещи. Но тази вредна групичка била достатъчно малка и в крайна сметка хората успели да ги заловят и затворят. Били на около две седмици от заповедта за изтребване, когато мекушавите либерали и религиозните десни си стиснали ръцете. — Той изрича с презрение последните няколко думи. — Трябва да ви кажа, че създали странно партньорство. Надигнали съвместно мощни възгласи как ако хората в действителност били по-просветените, тогава не можело да отсъдят екзекуция за здрачниците. Левите либерали се борели за неотменните права на здрачниците. Десните евангелисти настоявали, че обладаните души на здрачниците са податливи на избавление, души, които могат да бъдат спасени. И двата лагери били глупаци. И същото важи за обществеността, задето ги е послушала.

Казано накратко, екзекуциите на останалите здрачници — общо двеста седемдесет и трима — били отменени и вместо това били осъдени на изгнание. След известни спорове международният арбитражен съд решил здрачниците да бъдат захвърлени в пустинята и по-точно в идеалния за целта затвор с вече изградени домове, хотели и други сгради, които стояли празни. Изтрили спомените им и ги пратили там. Дали им някои основни суровини, с които да сложат начало. Хората се чувствали сигурни, че стотиците километри ширнала се пустиня под изгарящото слънце представлявали непреодолим буфер между тях и нас. И било така: слънчевата светлина се била доказала като най-здравата затворническа решетка, най-безопасното съществуващо затворническо съоръжение. Като ограден ров, пълен с киселина, непроходима галактика между нас и тях.