Плячката [bg]

Хвърлям поглед към Сиси. И тя като мен е шокирана и едва успява да възприеме този потоп от информация. Устата й е леко отворена, а лицето й е пребледняло. Обръща глава. Погледите ни се срещат, сякаш сме протегнали ръце и ги сключваме една с друга.

Заговарям, а гласът ми е немощен.

— Кажи ми каква е ролята на Учения във всичко това.

Кругман прави продължителна пауза. Решавам, че ще сложи край на срещата; изпълнен е с колебания. После заговаря тихо, като че сам на себе си.

— Той беше един блестящ учен, един от най-будните умове, с които съм се сблъсквал. Млад, целеустремен, изумителен. През първите години изпитвахме силна симпатия един към друг.

— В първите години? — питам аз.

— Преди той… — Кругман поклаща глава. — Преди да стигне до крайности. Макар че дори в началото имаше белези за неговата неуравновесеност. Беше погълнат от работата си в лабораторията с отдаденост, граничеща с фанатизъм. Стигна до убеждението, че за здрачниците може да бъде намерен лек. Някакъв вид лечебна смес, която би променила — да, променила — мутациите в генетичния код на здрачниците. Нещо, което наричаше Ориджин. — Кругман устремява поглед към нас за секунди. — Но се налагаше Учения да опознае по-добре физиологията на здрачниците, да вземе проби. И така стигна до заключение, довело до гибелта му: че има нужда да отиде в метрополиса на здрачниците.

Решението беше абсурдно и мисля, че дълбоко в себе си той го осъзнаваше. В продължение на години го отлагаше в опит да намери някакъв друг начин да забърка Ориджин. Но накрая осъзна, че няма друга възможност. Трябваше да отпътува за метрополиса на здрачниците. При това не сам. Необходимо беше да се вземат много проби, трябваше да води със себе си екип. Звучеше налудничаво, сякаш никой не би се хванал на такова нещо. Но той умееше да си служи с думите и притежаваше обаяние, което струеше от него. Заложи на религиозните им възгледи, настояваше, че е наше морално задължение да извършим такова нещо. Твърдеше, че било за доброто на душите на здрачниците. Не след дълго убеди група от около трийсет души — трийсет! — да тръгнат с него. Да прекосят пустинята и да се натикат в гнездото на стършелите.

— Кога?

— Кога беше… преди две, три десетилетия. Промъкнаха се в града на здрачниците с намерението да останат най-много две седмици. Но се оказа, че са подценили сериозно… издръжливостта на здрачниците. Случило се нещо невъобразимо. Или напълно предвидимо, зависи от гледната точка, предполагам. Нашите хора били разделени, а после погълнати до дни, ако не и часове. Връзките за комуникация били напълно компрометирани, транспортните канали унищожени. Оцелелите били принудени да се скрият и когато хранителните ресурси свършили, останала само една възможност: да се инфилтрират, да се слеят с тяхното общество и да се преструват на здрачници. Минаха години и дори цели десетилетия, без да чуем и дума от тях. Честно казано, мислехме, че всички са мъртви. И после, преди няколко години, Учения се върна. Като фантом, изграден отново от плът и кръв. Излезе от онази гора, мина през портата и се озова право в Мисията. Като чудо, паднало от небесата. Или като проклятие. Защото той беше един съсипан човек с обезумял поглед, обсебен от нереални идеи. Настоя да остане тук на предния пост и да продължи изследванията в лабораторията си. Отхвърли всяко предложение да бъде освободен с почести и да се върне в Цивилизацията.