Кръвен обет [bg]

— Идвай — долетя приглушеният глас на спътника му.

Адамат на свой ред се покатери и се озова в обширно мазе. Тукашните стени бяха циментови, влажни и мъхести. Близо сантиметър застояла вода покриваше пода.

Най-малко от десетилетие никой не беше стъпвал тук.

— Това е мястото — каза инспекторът.

— Сигурен ли си?

— Като малък си играех из тези канали — рече Адамат. — Майка ми побесняваше. Сигурно съм обходил половината мазета из Адро. — Той се усмихна към Сусмит. — Знаех, че сме близо, когато намерихме банята.

— Явно тя ти е позната.

— Определено. Все пак и аз някога съм бил юноша.

Двамата преминаха през още няколко склада, преди да достигнат стълбище. Вратата в края му се оказа заключена.

— Сусмит… — подканящо рече той и се прилепи към стената, за да позволи на боксьора да се промъкне край него. Едрият мъж опря ръце в стените на прохода и изрита вратата. Ключалката изпращя; миг по-късно я последваха пантите. Сред трясъка двамата се спогледаха.

Фенерите си те оставиха край разбитата врата и продължиха предпазливо. Адамат бе въоръжен с бастуна си, Сусмит носеше чифт късоцевни пистолети.

Един дълъг коридор ги изведе на първия етаж на архивите.

Сградата бе огромна и четири етажа висока. Рафтовете книжа покриваха всички стени. Отвън долитаха изстрелите на пушки и мускети. Въздухът бе прашен, миризмата на книги бе гъста — миризма на лепило, хартия и стар пергамент, на влага и минало.

— Чисто е — рече Сусмит.

Адамат погледна към него. Спътникът му разглеждаше лавиците книги с чувство, наподобяващо подозрение. Но пък, когато човек разрешаваше проблемите си, като ги удряше, книгите бяха нещо непознато.

— Не съм изненадан — рече Адамат. — Генерал Уестивън е правил дарения на поне десетина библиотеки из Деветте, включително тази. Той не би позволил да бъде докосната.

От една пътечка двамата се озоваха в средата на библиотеката. Тук имаше множество маси за посетителите. Светлината идваше от тавански прозорец, за който бяха отворени и четирите етажа. Масите бяха празни.

С изключение на една. Адамат приближи пръст до устните си и направи на Сусмит знак да го последва. Върху една от ъгловите маси бяха оставени няколко книги. Всички те стояха разгърнати, сякаш разглеждани току-що.

Инспекторът се навъси по-дълбоко, когато приближи. Виждаше се, че от книгите са късани страници; някои от редовете бяха зачеркнати. Той погледна корицата на една от тях. „В служба на краля“.

С едно рязко движение Адамат изтегли скритото острие и се извърна. Пистолетите на Сусмит щракнаха.

Между тях беше изникнала жена. Тя носеше вълнена рокля за езда; в косата си, дълга до раменете, имаше сиви кичури, а тъмните ѝ очи напомняха на Адамат за гарван. Тя носеше ръкавиците на Привилегирована; бе насочила по една ръка към него и към Сусмит.

Поредният изстрел накара сградата да се разтресе, събаряйки прах от лавиците.

Адамат навлажни устни. Сусмит бе застинал, но пръстът му трепереше на спусъка.

— Ти ще убиеш и двама ни — обърна се инспекторът към него.