Заподозрян № 1 [bg]

74

Джъстийн посегна към звънящия телефон на нощното си шкафче, опипа слепешком, изпусна го и затършува под леглото.

Щом го напипа, присви очи да разчете кой се обаждаше. Надписът гласеше само „Входящо обаждане“, а номерът й беше непознат. Погледна часовника. Беше малко след четири сутринта.

— Ало? Ало? — каза тя. От другата страна на линията се чу подсмърчане. — Ало, кой се обажда?

— Дани е.

— Дани, къде си? Какво се е случило?

Плачът продължи, но, измежду хлиповете, Дани даде на Джъстийн някакъв адрес в каньона Топанга.

— Ела бързо, моля те — примоли се той.

Джъстийн отговори, че ще бъде на мястото след двадесет минути. Прекъсна разговора и се обади на Дел Рио. Той вдигна още на първото позвъняване и каза, че ще се срещнат на адреса и че спешно се нуждае от кафе.

— Вземи две. За мен чисто — отвърна Джъстийн.

Тя се облече набързо, метна се на ягуара си и отпраши.

Пое по стария път към каньона Топанга и после сви наляво по малко шосе, което се разклоняваше на още по-малки пътчета, а фаровете на колата й едва пронизваха тъмата на безлунната ранна утрин.

Като откри „Портидж Съркъл Драйв“, Джъстийн намали скоростта и проследи номерата на къщите, докато накрая не видя, изписан на една пощенска кутия, номер деветдесет и осем.

Тя подкара в коловоза на алеята, а фаровете й осветяваха стъблата на дърветата, които я ограждаха, докато накрая не излезе на една поляна. В дъното, до дърветата, имаше проста дървена хижа, а отпред беше паркирано синьо ферари.

Джъстийн спря колата и пусна прозорците. Не чу нищо, освен цвърчене на насекоми. Виждаше се само една светлинка, която се процеждаше през предните прозорци, но идваше от някоя от задните стаи на къщата.

Джъстийн измъкна фенерче от джоба на вратата на колата и излезе навън. Пипна капака на ферарито. Беше студен. Тръгна по пътечка от парчета каменни плочи до входната врата, която беше боядисана в кървавочервено и имаше месингово чукче под шпионката.