Хайде да крадем коне [bg]

Малко встрани от огъня Ларш седеше на един камък близо до водата. В ръката си държеше сноп груби клони, които чупеше на еднакво дълги пръчки и ги трупаше на камара върху туфа трева до водата, а отпред бе забил две остри съчки като прегради. Редеше парчетата напреки на тях. Каква чудесна миниатюра — като истинска камара трупи. Отидох при него и приклекнах. След кратката дрямка усещах крака си много по-добре, май нямаше да остана инвалид. Казах му:

— Много хубава купчина си направил.

— Просто няколко клечки — отвърна той, а гласът му бе тих и сериозен, дори не се обърна.

— Е, да — съгласих се, — май си прав. И все пак е хубава. Като истинска миниатюра.

— Не знам какво означава миниатюра — рече Ларш тихо.

Замислих се. Всъщност, аз също не знаех, но му обясних:

— Това е, когато нещо съвсем малко е съвсем същото, като нещо голямо. Само дето е малко, така де. Разбра ли?

— Ама това са просто клечки.

— Окей, ясно — съгласих се, — просто клечки. Няма ли да хапнеш нещо?

Той поклати глава и отказа едва доловимо:

— Не, нищо няма да хапна.

Каза да хапна точно като мен, а не да ям, както иначе би казал.

— Е, добре. И така може. Никой не те принуждава — изправих се внимателно, преместил тежестта си върху левия крак. — Аз пък съм гладен — отбелязах, обърнах се и направих няколко крачки.

Тогава го чух да казва:

— Аз застрелях брат си.

Извърнах се и изминах двете крачки назад. Устата ми бе леко пресъхнала. Почти прошепнах:

— Знам. Но вината не е била твоя. Не си знаел, че пушката е заредена.

— Не, не знаех.

— Било е нещастие.

— Да. Беше нещастие.

— Сигурен ли си, че не искаш нищо за ядене?

— Да. Ще си седя тук.

— Няма нищо. Може да дойдеш и по-късно, когато огладнееш.

Погледнах косата му и малкото, което се виждаше от лицето. По дяволите! Та той бе едва на десет. Не помръдна и не каза нищо повече.

Отидох до огъня, където баща ми си седеше най-спокойно с гръб към реката до майката на Юн върху една от изостаналите трупи. Не бяха плътно притиснати, както сутринта на кея, но седяха съвсем близо един до друг. Гърбовете им изглеждаха толкова спокойни, тъй самодоволни, че изведнъж ме подразниха страшно силно. Франц седеше сам срещу тях върху един пън с калаена чиния в ръка. Видях брадясалото му лице през огъня и прозрачния дим. Вече се хранеха.

— Ела, Трун, седни тук! — повика ме Франц с известно усилие в гласа и потупа един пън до неговия. — Имаш нужда от храна. Остава ни много работа. Ако искаме да се справим, трябва да ядем.