Хайде да крадем коне [bg]

През онази нощ се наложи да стана. Слязох внимателно от леглото, без да се огледам нито наляво, нито надясно, за да не се блъсна във вратата, и направих едно кръгче до задния двор. Застанах там босоног, само по долни гащи, с вятъра в дърветата във висините над мен и оловносивите облаци, които сметнах за напращели от дъжд до пръсване, ала изведнъж затворих очи, вдигнах лице и го положих под небето, но не усетих да пада нищо. Само хладък въздух по кожата и ароматът на смола и дървесина, на земя. Видях и птица, чието име не знаех — суетеше се в гъсталака, скачаше, шумолеше и пращеше, писукаше тихо и тънко, непрестанно в гъстия листак на метър-два от краката ми. Звукът бе странен и самотен в нощта, ала не съм сигурен дали птичката ми изглеждаше самотна или аз самият се чувствах така.

Когато се върнах в спалнята, баща ми си спеше в леглото, както и бе обещал. Останах така в полумрака, загледан в главата му върху възглавницата: тъмната коса, късата брада, затворените очи и строгото му лице, в съня на съвсем различно място оттук, заедно с мен в тази колиба. В този момент не можех да го достигна по никакъв начин. Дишаше тихо и доволно, сякаш нямаше никакви грижи на тоя свят, пък може и да нямаше, както не биваше да имам и аз, но се тревожех и не знаех какво да си мисля. Ако на него му бе леко на сърцето, то аз се задушавах. Зяпнах широко с уста и си поех три- четири дълбоки глътки въздух, докато гърдите ми се разтвориха и със сигурност съм представлявал доста странна гледка, застанал така, задъхан в полумрака на стаята. После се покатерих покрай баща ми и легнах под юргана. Не заспах веднага, а останах да лежа, загледан в облицовката на тавана, чиито шарки едва различавах, и всички дупки от чепове, които сякаш се движеха напред-назад като миниатюрни животинки с невидими крачета. Отначало тялото ми бе сковано, но постепенно се отпусна с течение на минутите, или пък бяха часове. Беше ми невъзможно да определя, понеже нямах никакво усещане за хода на времето, нито за стаята, в която се намирах — всичко просто се плъзгаше напред, подобно на спиците в огромно колело, а аз бях завързан за него — главата към главината, краката към външната част на кръга. От тази мисъл ми се зави свят и ококорих очи, за да не ми призлее.