Людмила — мечти и дела

фактите в случая обаче сочат обратното — и не само при покупката на сънотворното. По повод на последния си разговор с Живкова по телефона, Чакъров пише: „Попита ме разсеяно за някакви библиографски справки“. А за самото навечерие на фаталния ден е казано: „На 19 юли — неделя, телефонирала по обяд на помощника си Кирил Аврамов да й подготви диапозитиви за Владимир Димитров — Майстора. Казала, че ще ги вземе в понеделник“, когато „вместо нея дошла охраната, за да ги получи“.

И при тия факти възниква същото възражение: Не е ли абсурдно ден или два преди да посегне на себе си, Живкова да се грижи за библиографски справки и диапозитиви, свързани вероятно с тема, върху която работи?

А и нали само месец по-рано Людмила настояваше пред мен да не се изоставя започнатото и да заминаваме час по-скоро на лов за картини, като лично принуди Младенов на следния ден да отмени забраната върху операцията. Макар и вече под влияние на депресията, тя нямаше никакво намерение да слага кръст на начинанията, за които бе положила толкова сили и време.

Иначе, ако използваме думата самоубийство в нейния общоприет смисъл, не виждам никаква възможност за себе си да приема семплото заключение на нашенските всезнайковци. Когато — малко повече от месец преди края — се видях с Мила, у нея вече се забелязваха признаците на преумора. А тепърва предстоеше да понесе най-болезнените удари, за да осъзнае напълно, че е била заобиколена не от съчувствие и адмирация, ами от користолюбие и предателство. Няма съмнение, че с нарастващата психическа угнетеност и при все по-дълбоките разочарования, тя е предусещала наближаващия финал. За това говорят и признанията пред близки хора, че всичко е градила върху пясък, и грижите да унищожава част от корес понденцията си, макар вече да е била уверена, че хората, на които за това се плаща, своевременно са я преровили.

Да, без друго е предчувствала близкия финал, но не бих могъл да допусна, че сама е сложила край на живота си. Още дълги години преди това, когато разговаряхме за самоубийството на Паскин, забелязах, че вече е в течение на проблема според принципите на Учението. Именно на Учението, а не на мислители като Албер Камю, който казваше, че единственият важен въпрос в човешкото съществуване е въпросът за самоубийството.

В онзи ден, когато Людмила бе излязла на Пътя и бе поела по него, тя вече съзнаваше, че той не води към личното щастие. „Който трупа познание, трупа тъга“, бе казал Проповедникът. Така говореше и Учителят: „Пристъпите на тъга, съпътстващи растежа на съзнанието, са неизбежни. Те отразяват несъответствието между Безпределността и земната действителност.“50 Усилията можеха да доведат до успех, но да предизвикват и отчаяние: „Отчаянието е провалило много прекрасни начинания. То винаги завладява човека, точно когато е на крачка от съвършеното постижение — сякаш някой в този миг е угасил огньовете.“51