Проста истина [The Simple Truth - bg]

— Аха.

— Никога не съм бил в програмата, дето я споменават.

Джош го изгледа втренчено.

— Какви ги говориш?

— Добре ме чу. Някой ме е вмъкнал в списъците. Искали са да се водя в програмата, за да прикрият онова, което ми сториха. И причината да убия детето. Сигурно се е налагало за в случай, че някой почне да проверява. Очаквали са да ме екзекутират.

Джош бавно осмисли думите му, докато изведнъж истината го порази.

— Боже всемогъщи! И защо са ти сторили тая гадост?

— И още питаш? Мразеха ме. Мислеха, че съм най-големият скапаняк на света. Искаха да умра.

— По дяволите, ако знаех какво става, щях да се върна и да вдигна шум до небесата.

— Не ти е било до това из ония джунгли. Но ако сега се върна в затвора, непременно ще ме очистят.

Джош се озърна към вратата, после погледна веригите на брат си.

— Без твоя помощ няма да се справя, Джош.

— Адски си прав, Руфъс.

— Не си длъжен да ми помагаш. Можеш да ми обърнеш гръб и да си излезеш. Пак ще те обичам. Ти беше до мен толкова години. Знам, че не е честно да искам това от теб. Изгърби се от работа, докато си уреди живота. Бих те разбрал.

— Значи не познаваш брат си.

Руфъс бавно посегна и стисна ръката на Джон. Двамата сплетоха пръсти до болка, сякаш опитваха взаимно да си дадат сила за онова, което им предстоеше.

— Видя ли те някой да влизаш?

— Никой освен пазача. Право да си кажа, не влязох през главния вход.

— Тогава може да те халосам по главата и да се измъкна сам. Те знаят, че съм смахнато копеле. От ония, дето убиват брат си, без да им мигне окото.

— Дрън-дрън. Тая просто няма да мине, Руфъс. Та ти дори не знаеш къде да отидеш, по дяволите. След десет минути ще те спипат. А аз съм работил по инсталациите на тая болница цели две години, познавам я като собствения си джоб. Там, откъдето влязох, трябваше да е заключено, сестрите обаче са залепили ключалката с тиксо. Да си внасят тайно цигари.

— Тогава как да го направим?

— Просто се измъкваме по същия път. По коридора и наляво. Не минаваме нито покрай дежурните сестри, нито покрай когото и да било. Камионетката ми е до вратата. На трийсет минути път оттук имам приятел. Дължи ми услуга. Оставям камионетката в хамбара и взимам неговата. Той няма да разпитва, а ако дойде полицията, ще си трае. Хващаме пътя, и дим да ни няма.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? Помисли за децата.

— Те отдавна си стъпиха на краката. Рядко ги виждам.

— Ами Луиз?

Джош наведе глава за момент.

— Луиз ме заряза преди пет години и оттогава не съм й виждал очите.

— Не си ми казвал!

— И какво щеше да направиш, ако ти бях казал?

— Съжалявам.

— И аз съжалявам за цял куп неща, по дяволите. Не се живее лесно с мен. Тъй че никого не упреквам. — Джош сви рамене. — Значи пак сме двамата както някога. Ако мама беше жива, щеше да се зарадва.

— Сигурен ли си?

— Повече да не съм го чул тоя въпрос, Руфъс.

Руфъс повдигна окованите си ръце.

— Ами това?

Брат му вече измъкваше нещо от ботуша си. Когато се изправи, държеше в ръка тънко парче метал с кукичка накрая.