Черният корсар
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i corsari delle antille #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният корсар». Краткое содержание книги:
Черният корсар не е пират, а смел борец за правда, флибустерите и буканерите, наричащи се братя от брега, не са разбойници, а защитници на земята си. Днес ние знаем, че тези скромни и честни земевладелци, принудени да станат моряци се отдали на пиратство, защото останали без дом и земя, не са имали друг начин да просъществуват.
Черният корсар е аристократ по произход, но по характер е великодушен към победените, безмилостен към предателите и насилниците, готов да отдаде целия си живот за справедливостта, истинската любов и приятелството.
Приятно четене и щастливи плавания с „Мълния“ — кораба на Черния корсар.
Излязла в открито море, ескадрата се насочи на запад, за да стигне Наветрения провлак и от него да влезе в Карибско море.
Времето беше великолепно, морето спокойно и вятърът благоприятен: духаше от североизток, което даваше надежди бързо и лесно да стигнат до Маракаибо, още повече флибустиерите бяха предупредени, че флотата на адмирал Толедо се намира по това време край бреговете на Юкатан, на път за Мексиканските пристанища.
След два дни, без да срещне никого, ескадрата вече отминаваше Енганския нос, когато „Мълния“, който плуваше все начело, даде сигнал за присъствието на неприятелски кораб, насочен към бреговете на Хаити.
Олонеца, който бе определен за върховен главнокомандващ, заповяда бързо на всички кораби да застанат на дрейф, после се насочи със своя кораб към „Мълния“, който вече се готвеше за нападение. Оттатък носа, един кораб, над който се развяваше испанското знаме и дългата лента на бойните кораби, плуваше покрай брега, може би търсеше убежище сред скалистите заливчета, след като вече бе зърнал ескадрата на флибустиерите.
Олонеца би могъл да го обкръжи с осемте си кораба и го принуди да се предаде или да го потопи с един-единствен залп, но тези корсари бяха необяснимо великодушни, за да бъдат оприличени с морските крадци. Те смятаха за подлост, недостойна за силни хора, каквито се считаха и то с право, да нападнат враг по-малоброен и слаб от тях и не бе по нрава им да злоупотребяват с мощта си.
Олонеца даде знак на Черния Корсар да застане на дрейф, подобно на останалите кораби и смело се насочи към испанския кораб, приканвайки ги към безусловна капитулация, ако не — да се сражават. При това от носа на кораба си той извести на испанците, че какъвто и да е изходът от сражението, неговата ескадра няма да се намеси.
Линейният кораб, който би загубил сражението, ако трябваше да се сражава с толкова силен противник, не чака да повтарят два пъти предупреждението, напротив, вместо да спусне знамето си, комендантът накара да го заковат на фокмачтата и като отговор изсипа срещу флибустиерския кораб огъня на осемте си деснобортови оръдия, и по този начин даде да се разбере, че ще се бие докрай.
Сражението се развихри и от двете страни Испанският кораб имаше шестнадесет оръдия, но само шестдесет души екипаж; Олонеца имаше същия брой оръдия, но двоен брой хора, между които буканиерите, които бяха отлични стрелци и често решаваха изхода на битката с безпогрешната си стрелба.
Ескадрата от своя страна остана да дрейфува, получила заповедта на гордия флибустиер да не се намесва. Екипажите й се бяха наредили като обикновени зрители да наблюдават борбата, сигурни в разгрома на испанците. Последните, макар тъй малобройни, се защитаваха с всички сили. Артилерията им боботеше страховито, опитвайки се да помете мачтите на корсарския кораб, който се мъчеше да ги доближи и премине на абордаж. Гюллетата и залповете на неприятеля се редуваха безспир, обсипвайки носа на корсарския кораб, за да забавят колкото се може повече приближаването му.
Разгневен от тази съпротива и нетърпелив да приключи по-скоро сражението, Олонеца се опитваше по всякакъв начин да се доближи, убеден, че врагът няма да издържи на напора на хората му, стига да стъпят на борда, но не успяваше и трябваше на няколко пъти да се отдалечава, за да запази хората си от желязната градушка.
Страхотният дуел между двете артилерии продължи три часа, нанасяйки вреди на мачтите на двата кораба, но голямото испанско знаме не слезе от върха на мачтата. Шест пъти флибустиерите се хвърляха на абордаж и шест пъти бяха отблъснати от ония шестдесет храбреци, но на седмия успяха да сложат крак на палубата на неприятелския кораб и да свалят знамето.
Тази победа, приета като щастливо предзнаменование за експедицията, бе поздравена от флибустиерите с гръмогласни ура, още повече че по време на сражението „Мълния“ бе успяла да открие в едно заливче друг испански кораб и за кратко време да го плени.
От прегледа на двата пленени кораба стана ясно, че по-големият носеше ценен товар — скъпи стоки и кюлчета сребро, на втория откриха барут и пушки, предназначени за испанския гарнизон в Санто Доминго.
Оставиха двата екипажа на брега, понеже не искаха да държат пленници на борда и след като поправиха щетите на мачтите, при залез ескадрата отплува по посока на Ямайка.