Черният корсар

— Мислех, че си си послужил с посредници.

— Не, ти знаеш, че предпочитам сам да си върша работите.

— Внимавай смелостта да не ти струва някой ден живота. Видя как свършиха братята ти.

— Млъкни, Пиетро.

— О, скоро ще отмъстим за тях, кавалере.

— Реши ли се най-после? — попита го Корсарът възбудено.

— Нещо повече — вече подготвих експедицията.

— Наистина ли?

— Кълна се във флибустиерската си вяра — рече засмян Олонеца.

— С колко кораба разполагаш?

— С осем, включително твоята „Мълния“ и шестстотин флибустиери и буканиери. Ние ще командваме флибустиерите, а Микеле Баска — буканиерите.

— И Баска ли ще дойде?

— Поиска да участвува в експедицията и аз с удоволствие приех. Той е войник, ти знаеш, сражавал се е в европейските армии и може да ни бъде много полезен, а е и богат.

— Трябват ли ти пари?

— Вече похарчих всичко, което взех от продажбата на кораба, дето пленихме при експедицията в Лос Кайос.

— Разчитай от моя страна на десет хиляди пиастри.

— Какво, да нямаш неизчерпаема златна мина в земите си отвъд морето?

— Бих ти дал повече, ако не трябваше да платя тази сутрин един голям откуп.

— Откуп? А за кого?

— За една знатна дама, паднала в мой плен. Откупът се следваше на моя екипаж, затова го внесох аз.

— Коя би могла да е тази дама? Някоя испанка?

— Не, една фламандска херцогиня, която сигурно е родственица на губернатора на Вера Крус.

— Фламандка ли? — възкликна Олонеца и се замисли. — Нали и твоят смъртен враг е фламандец?

— Какво искаш да заключиш? — рече Корсарът, пребледнял.

— Мислех си, че може да е родственица на Ван Гулд.

— Опазил бог! — възкликна Корсарът с глух глас. — Не, не е възможно.

Олонеца бе спрял под сянката на няколко дървета, вплели короните си от големи листа и вторачено се загледа в своя другар.

— Защо ме гледаш? — попита го оня.

— Мислех си за твоята фламандска херцогиня и исках да си обясня вълнението ти. Знаеш ли колко си бледен?

— Това съмнение смъкна всичката ми кръв в сърцето.

— Кое съмнение?

— Това, че тя би могла да е роднина с Ван Гулд.

— А тебе какво те засяга?

— Заклех се да погубя всички от рода Ван Гулд на земята.

— Е добре, ще затриеш и нея, това е всичко.

— Нея? Никога… — възкликна Корсарът ужасен.

— Тогава значи… — рече Олонеца колебливо.

— Какво?

— По дяволите! Значи, че обичаш твоята пленница.

— Мълчи, Пиетро.

— Защо трябва да мълча? Да не би за флибустиерите да е срамота да обичат една жена?

— Не, но имам чувството, че това момиче ще е фатално за мен.

— Късно е вече.

— Тогава нека реши съдбата.

— Много ли я обичаш?

— До полуда.

— А тя обича ли те?

— Вярвам, че да.

— Хубава девойка, бих казал!… Синьор дьо Роканера можеше да се сроди само с високопоставена дама. Ето едно рядко щастие в Америка, и още по-рядко за един флибустиер. Е, няма как, да идем да изпием по една чаша за здравето на херцогинята, приятелю.