Черният корсар

— Отиваш ли си вече?

— Да, имам някои работи за уреждане, но тази вечер малко по-късно ще бъда тук. Довиждане, Пиетро.

— Довиждане и внимавай очите на фламандката да не те урочасат.

Корсарът вече бе далеч и не го чу. Взе друга пътека и навлезе в джунглата, която се разпростираше зад градчето и заемаше голяма част от острова. Огромни палми, наречени максимилянски и разкошни смокинови палми с насечени листа като ветрило преплитаха короните си с чемширови дървета, с твърди като ламарина листа, а под тях растяха волно ценните агави или алое, от които се вади онази лютиво-сладникава течност, известна по бреговете на Мексиканския залив с името мецкал или люта шира, когато ферментира. Земята бе застлана с дива ванилия, пиперови храсти и ярки цветя.

Погълнат от мислите си, Корсарът не се спираше да погледа тази разкошна растителност. Усилваше все повече крачката си, явно нетърпелив да стигне някъде.

Половин час по-късно спря в края на една плантация с високи жълто-червеникави тръстики, които при залязващото слънце добиваха пурпурни отблясъци. Това беше плантация за захарна тръстика, вече узряла и готова за коситба. Корсарът навлезе сред стеблата, прекоси зрелите насаждения и излезе от другата страна, пред едно изящно жилище, което се издигаше сред сянката на палмови дървета.

Къщата бе на два етажа, прилична на тези, които и сега се строят в Мексико, със стени, боядисани в червено, украсени с порцеланови плочки в различни фигури и плосък покрив, всъщност тераса, с цветя във вази по краищата и.

Една гигантска кухейра — растение от рода на тиквите с огромни листа и безброй плодове в бледозелен цвят, едри като пъпеши, които издълбани служат за кратуни на бедните индианци, лазеше по стените на къщата и закриваше дори прозорците и терасата.

Пред вратата на къщата седеше Моко, черният гигант и пушеше от една стара лула.

— Къде са Кармо и Ван Щилер? — попита го нетърпеливо.

— Отидоха на пристанището, за да разберат дали няма заповеди от ваша страна — отвърна негърът.

— Какво прави херцогинята?

— В градината е.

— Сама?

— С нейните жени и пажовете.

— Какво прави?

— Приготовлява масата за вас.

— За мен ли? — попита Корсарът и лицето му изведнъж светна.

— Бе сигурна, че ще вечеряте с нея.

— Наистина ме чакат другаде, но предпочитам дома си и нейната компания, пред тази на флибустиерите — измърмори той.

Влезе, премина през един коридор украсен с вази, издаващи нежни ухания и излезе от другата страна на къщата, в просторна градина, окръжена от високи зидове.

Ако къщата бе кокетна, то градината бе живописна. Разкошни алеи между двоен ред бананови туфи, отрупани с плодове, пазеха прохлада на безброй красиви цветя, засадени под тях. Тук-там разкошни персеи, които дават зелени плодове като лимони, но имат сладка месеста част, се извисяваха над палмите, редом с пасифлорите и изящните кумару, чиито цветове упояват с благоуханието си.

Корсарът тръгна по една от алеите и ускори безшумно крачки към един гъсталак от кухейри, чийто листа достигат невероятната дължина от петдесет стъпки, сиреч единадесет метра. Снопове лъчи се провираха през листата и шареха със светли петна масата със снежнобяла покривка, наредена с вкус и отрупана с пирамиди от ананаси, банани, кокосови орехи и огромни праскови, варени в сироп.