Ключът на страшния съд
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ключът на страшния съд». Краткое содержание книги:
Прочут генетик от Принстън умира в лабораторията си. В Рим археолог от Ватикана е открит мъртъв в базиликата „Св. Петър“. В Африка синът на американски сенатор е убит в лагер на Червения кръст в Гана. Тези три убийства на три континента имат ужасяваща обща черта помежду си — и трите жертви са белязани с друидски езически кръст, дамгосан в плътта им.
Необичайните убийства запращат командир Грей Пиърс и Сигма форс на лов за могъща група индустриалци, които държат в ръцете си световното производство на храни.
С помощта на две жени от миналото си, Грей бяга от убийци, екипирани с последните постижения на техниката, като в същото време събира разпръснатите късчета информация. Но за спасяването на света трябва да се плати висока цена — Пиърс трябва да жертва една от жените. Но дори и това може да се окаже недостатъчно, защото, както скоро става ясно, единственият истински път към спасението е в ключа на Страшния съд.
Моментално го заляха гласове и тракане на вдиганите от масите чинии и прибори. Усилените звуци идваха от микрофона, който току-що бе прикрепил към ръкава на Ивар Карлсен, докато се ръкуваха. Беше изработен от АИОП по един от проектите на Пейнтър. Сега можеше и да е директор на Сигма, но бе започнал като оперативен работник. Специалността му бе микроелектроника и наблюдение.
Видя как Карлсен внезапно спира пред банкетната зала. Стисна ръка на среброкос мъж, който не му отстъпваше по височина. Сенатор Горман. Пейнтър се напрегна да чуе разговора им, успя да изключи фоновия шум и се съсредоточи върху гласа на Карлсен.
— … видя, сенаторе. Успяхте ли да чуете речта ми?
— Само края. Но съм добре запознат с възгледите ви. Как я приеха?
Карлсен сви рамене.
— Боя се, че попадна в глухи уши.
— Това ще се промени.
— Уви, така е — малко тъжно рече Карлсен, след което потупа сенатора по рамото. — Между другото, току-що се срещнах с онзи следовател от Вашингтон. Стори ми се доста способен тип.
Пейнтър си позволи да се усмихне. „Няма нищо по-хубаво от това да направиш добро впечатление от самото начало…“ Погледът на сенатора обходи залата. Пейнтър се извърна и се смеси с групичка хора. Нивото на достъп на сенатора не бе достатъчно, за да знае за Сигма. За него Пейнтър бе просто човек от Министерството на отбраната. Въпреки това предпочиташе да остане анонимен. Генерал Меткаф го беше предупредил да не разрошва перата му. Сенаторът бе от избухливите и не се отличаваше с търпеливост. Точно това демонстрираше в момента.
— Безсмислено пилеене на средства е да пращат човек чак тук — оплака се Горман. — Разследването би трябвало да насочи всичките си ресурси в Мали.
— Сигурен съм, че просто си вършат съвестно работата. Не създават неудобства.
— Твърде щедър сте.
И с тези думи двамата излязоха.
Пейнтър остави микроприемника включен и тръгна към изхода, като продължаваше да подслушва разговора.
Хубаво беше поне веднъж да има предимство.
Криста Магнусен седеше пред отворен лаптоп в една стая до банкетната зала и изучаваше с лек интерес замръзналото на екрана изображение. Мъжът беше поразително красив, със стегнато тяло, черна коса и блестящи сини очи. По време на официалния обяд беше следила всички, които влизат в контакт с Ивар Карлсен. В ъгъла на залата имаше малка безжична камера, насочена към предната част на помещението. Нямаше звуков сигнал, но картината й даваше възможност да прекара всеки образ през софтуера за разпознаване на лица и да го сравни с базата данни на Гилдията.
Гледаше как лицето на мъжа се покрива със стотици отправни точки и се зарежда в мрежата. Секунди по-късно екранът примигна в червено и изписа дума и под нея оперативен код.
Думата я накара да изстине.
Сигма.
Оперативният код също й беше познат.
Да се ликвидира на място.
Криста включи камерата да приема в реално време и се наведе към монитора. Мъжът беше изчезнал.
Антонио Гравел имаше лош ден.
Стоеше в коридора с намерението да спре Ивар Карлсен след официалния обяд, да се опита за последен път да убеди кучия син да го включи в пътуването до Свалбард. Беше готов да предложи някакви отстъпки, дори да се подмаже, ако е необходимо. Но вместо това Ивар спря с американския сенатор. Антонио чакаше отстрани да го представят, но както обикновено мръсникът нарочно не му обърна внимание. Двамата се отдалечиха, като разговаряха оживено.
Едва си поемаше дъх от нанесената обида. Гневът му се смени със заслепяваща ярост. Обърна се ядосано и се блъсна в някаква жена, която забързано излизаше от една странична врата. Беше облечена с дълго кожено палто и с прибрана под шал коса. Бутна я толкова силно, че слънчевите очила на Версаче отлетяха. Тя сръчно ги улови и си ги сложи.
— Entshuldigen Sie bitte — извини се Антонио. Беше така стреснат и покрусен, че мина на родния си немски. Смущението му се засили и от чувството, че в жената има нещо познато.
„Коя…?“
Без да му обръща внимание, тя мина покрай него, погледна в банкетната зала и се завтече по коридора. Дългото до глезените палто се развяваше след нея. Явно закъсняваше за някаква среща.
Гледаше я как изчезва надолу по стълбището. Поклати раздразнено глава и тръгна в обратната посока.
И тогава си спомни.
Рязко закова и се обърна.
„Невъзможно!“
Сигурно беше сгрешил. Беше я виждал само веднъж, на една организационна среща във връзка с изследователския проект на „Виатус“ в Африка. Не си спомняше името й, но бе сигурен, че е същата жена. През по-голямата част от скучното събиране я беше гледал и я бе събличал с очи, въобразявайки си какво ли е да й го сложи.