Звезден прах [Stardust - bg]

— Тристан — каза той. — Сигурно си видял много странни неща по време на пътешествието си.

Тристан се замисли за момент.

— Май видях.

— Трябва да ми дойдеш на гости другата седмица. Ще пием чай и ще ми разкажеш всичко. Като си починеш де, става ли? — И Тристан, който винаги беше хранил известна почит към пастора, нямаше какво да направи, освен да кимне.

Луиза въздъхна малко театрално и бързо закрачи към „Седмата сврака“. Тристан се затича по павираната улица и я настигна.

— Много се радвам да те видя, сестричке.

— А ние тук се поболяхме да мислим за теб — сърдито му отвърна тя. — С твоите глупости. Даже не ме събуди да ми кажеш „довиждане“. Татко се побърка от тревоги по теб и на Коледа, когато те нямаше, след като изядохме гъската и пудинга, отвори портата и пи за тези, дето ги нямало, а мама плака като дете, и аз плаках, и тогава татко си издуха носа в най-хубавата си кърпичка, а баба и дядо Хемпсток пък настояха да запалим бенгалския огън и да изпеем песните и, честно казано, стана още по-тъпо, Тристан, ти направо ни развали Коледата.

— Съжалявам — каза Тристан. — Къде отиваме? Какво ще правим?

— Отиваме в „Седмата сврака“. Мислех, че е очевидно. Господин Бромиос каза, че можеш да влезеш в неговата дневна. Там има някой, който иска да говори с теб. — И не каза нищо повече, докато не стигнаха до кръчмата. Там Тристан бе посрещнат от много познати лица, които му кимаха, докато той се промъкваше през тълпата. Заедно с Луиза се качиха по стълбите зад бара на втория етаж. Дървените стъпала проскърцваха под краката им.

Луиза спря и го погледна. И изведнъж долната й устна се разтрепери и за най-голямо учудване на Тристан сестра му го прегърна и го притисна толкова силно, че му изкара въздуха. След това, без да каже и дума, побягна надолу по стълбите.

Тристан почука на вратата на дневната и влезе. Помещението беше украсено с всякакви странни предмети, малки антични статуетки и глинени гърнета. На стената беше окачен жезъл, обвит с бръшлян, или no-скоро тъмен метал, изкусно изкован под формата на бръшлянови листенца. Ако не се броеше украсата, стаята можеше да принадлежи на който и да е заклет ерген без много време за отдих. Беше обзаведена с малък диван, ниска маса, върху която лежеше подвързан с кожа том с проповедите на Лорънс Стърн, пиано и няколко кожени кресла. В едно от тези кресла беше седнала Виктория Форестър.

Тристан бавно и уверено се приближи към нея и падна на коляно, както някога в калта на коларския път.

— О, недей, моля те — с неудобство изрече Виктория Форестър. — Стани. Защо не седнеш ей там на онзи стол? Да. Така е по-добре. — Утринното слънце светеше през късите дантелени завеси, огряваше кестенявата й коса изотзад и обрамчваше лицето й със злато. — Я виж какъв си станал. Станал си мъж. Какво й е на ръката ти?

— Изгорих я. В един огън.