Звезден прах [Stardust - bg]

— Ще видим — каза Примус с гласа на бухането на далечна нощна птица.

Огънят облиза колибата, разгоря се и я обхвана отвсякъде в ярки жълто-оранжеви пламъци. От вратата не излезе никой. Скоро горещината принуди Септимус да отстъпи няколко крачки. Той се усмихна доволно и широко и вдигна боздугана.

Остра болка прониза петата му. Той се извърна и видя малка алена змия с ярки очи. Беше забила зъбите си дълбоко в кожата на ботуша му. Замахна към нея с боздугана, но тя се дръпна и светкавично се скри зад една бяла варовикова скала.

Болката в петата намаля. „Даже да е отровна, кожата е попила по-голямата част от отровата — помисли Септимус. — Ще си направя стегната превръзка на прасеца, ще си сваля ботуша, ще разрежа ухапаното на крака и ще изсмуча отровата“. И докато си мислеше всичко това, седна на една тебеширенобяла скала в светлината на пожара и задърпа ботуша. Той обаче не искаше да се изхлузи. Кракът му изтръпна и Септимус осъзна, че се подува, при това много бързо. „Значи трябва да срежа ботуша“. Хвана се за глезена и вдигна крака си. За миг му се стори, че светът притъмня, а след това видя, че огъня осветявал Канавката като горски пожар, го няма. Беше ужасно студено.

— Е — каза зад гърба му глас мек като въже за душене и сладък като отровен сладкиш, — май беше решил да се посгрееш на огъня на малката ми колибка. Или чакаше пред вратата, за да биеш по пламъците да не ме опарят?

Септимус щеше да й отговори, ако мускулите на челюстта му не се бяха парализирали и зъбите му не бяха стиснати. Сърцето му биеше като барабан, не в обичайния равномерен марш, а с диво неритмично отчаяние. Усети всяка вена и артерия в тялото си, но така и не разбра дали в тях тече огън, или лед.