Звезден прах [Stardust - bg]

— Да. Което само за пореден път доказва, че си глупак, мухльо, селяндур и…

— Тиквеник — помогна й Тристан. — Винаги си обичала да ме наричаш тиквеник. И простак.

— Ами да, всичкото това си, че и отгоре. Защо ме накара да те чакам толкова? Реших, че ти се е случило нещо ужасно.

— Съжалявам. Повече няма да те изоставям.

— Така ли? — напълно сериозно попита тя. — Сигурен ли си?

Той я хвана за ръка и хванати за ръка тръгнаха през пазара. Излезе вятър и развя знамената и тентите и ги накара да заплющят, заваля студен дъжд. Скриха се под навеса на една сергия за книги заедно с още няколко човеци и други същества. Продавачът пъхна под брезента кашон с книги, за да не се намокрят.

— Слънце грее, дъжд вали, мечка се жени — каза на Тристан и Вечерна един мъж с черен копринен цилиндър, който тъкмо си купуваше малко книжле, подвързано с червена кожа.

Тристан се усмихна и кимна. Когато дъждът преваля, двамата с Вечерна продължиха през пазара.

— И това е цялата благодарност, която ще получа от тях, обзалагам се — сподели високият мъж с цилиндъра с продавача на книги, който нямаше ни най-малка представа какво му казва, а и не го интересуваше.

— Сбогувах се със семейството си — каза Тристан на звездата. — С баща си и с майка си — а може би ще е по-точно ако кажа с жената на баща ми — и със сестра си Луиза. Мисля да не се връщам повече там. Сега остана само да решим проблема как да те върнем на небето. Дали да не взема и аз да дойда с теб?

— Никак няма да ти хареса горе на небето — увери го звездата. — Значи… да разбирам ли, че няма да се жениш за Виктория Форестър?

Тристан кимна.

— Няма.

— Запознах се с нея — каза звездата. — Знаеше ли, че е бременна?

— Какво? — смаяно попита Тристан.

— Съмнявам се, че и тя знае. Сигурно е на не повече от две луни.

— Боже мой! Откъде разбра?

Беше ред на звездата да свие рамене.

— Просто знам. Радвам се, че няма да се жениш за Виктория Форестър.

— И аз — призна Тристан.

Отново заваля, но те не се скриха. Той стисна ръката й. Тя каза:

— Да знаеш, че звезда и смъртен човек…

— Всъщност само наполовина смъртен… — прекъсна я Тристан. — Всичко, което съм знаел за себе си — кой съм, какъв съм — е било лъжа. Или полуистина. Нямаш представа колко свободен се чувствам.

— Какъвто и да си, исках само да отбележа, че вероятно никога няма да имаме деца. Само това.

Тристан я погледна, усмихна се и не каза нищо повече. Хвана я за раменете, обърна се към нея и я погледна.

— Само да знаеш, не за друго — каза звездата и се наведе към него.

Целунаха се за пръв път там, под студения пролетен дъжд; и двамата не усещаха, че вали. Сърцето на Тристан биеше в гърдите му, които сякаш бяха отеснели и не можеха да поемат цялата радост, която изпитваше. Докато я целуваше, отвори очи. Небесносиният й поглед срещна неговия и той разбра, че нищо повече няма да ги раздели.

От сребърната верига бяха останали само дим и изпарения. Тя се люшна във въздуха за един миг, след което вятърът и дъждът я превърнаха в спомен.