Вавилон 17

— А Джебъл? — обади се Бътчър.

— У’ит е.

Дяволчето промуши рогатата си глава през вратата.

— Ето ме и мен.

Брас пое бутилката и чашите. Вграденият високоговорител се обади.

— Бътчър, видяхме как се скачихте с паяк на Завоевателите — прозвуча гласът на Джебъл. — Какво стана?

Екскаторжникът се наведе и взе микрофона.

— Бътчър е жив, шефе!

— Малко хора могат да се похвалят със същото. Капитан Вонг, надявам се да ми посветите елегия.

— Джебъл! — тя седна пред микрофона. — Веднага тръгваме към щаб-квартирата на Администрацията за помощ.

— Ваша воля, Капитане. Тук ни е малко тесничко…

— Тръгваме.

Брас вече излизаше.

— Помощник, момчетата как са?

— Бодри и здрави. Капитане, разрешавали ли сте на някой да качи на борда ракети за фойерверк?

— Не се сещам…

— Това е всичко, което исках да знам. Рат, ела тук!

Ридра се засмя.

— Навигатори?

— Готови сме — отвърна Рон.

Чу се и гласът на Моли:

— Вилитака, кулала, милале миле…

— Престанете — каза Ридра. — Стартираме!

— Моли ни учи на едно стихотворение на кисуахили — обясни Рон.

— Виж ти! Разединените?

— Апчих! Капитане, винаги съм казвал, че трябва гробището да се поддържа чисто. Може и на вас да ви потрябва. А Джебъл не се сеща за този факт… Но сме готови.

— Брас, нека Помощникът да прати долу някой с парцал.

— Вече е ’очистено, Ка’итане.

Статис-генераторите заработиха с леко жужене. Ридра се облегна на креслото и за първи път от дълго време се отпусна.

— Не вярвах, че ще се измъкнем! — тя се обърна към Бътчър, който жадно я гледаше. — Нервна съм като котка и не се чувствам много добре… Ох, и този старт! — болката, която се опитваше да подтисне, започна да овладява тялото й. — Чувствам се така, сякаш ме късат на парчета! Знаете ли, когато във всичко се съмняваш, тогава ти се струва, че чувствата те лъжат… — дори дишането й причиняваше болка.