История на Първото българско царство

От съпругата си, наречена след кръщението Мария, Борис имал шест деца — Владимир, Гаврил, Симеон, Яков, Евпраксия и Ана.236 Гаврил вероятно е умрял млад, както и Яков. Евпраксия станала монахиня, а за Ана знаем със сигурност, че се омъжила — може би за член на моравското княжеско семейство.237 Симеон дал монашески обет, а Владимир бил определен да наследи бащиния си престол.

Владимир твърде дълго бил престолонаследник. Той трябва вече да е наближавал четиридесетата си година, тъй като още в старите езически времена придружавал баща си в Сръбската война. И както всички нетърпеливи престолонаследници, той бил изпълнен с дух на недоволство към политиката на баща си. За вътрешния живот на страната по време на управлението му не се знае почти нищо освен, че през 892 г. приел пратеничество на немския крал Арнулф.238 Както изглежда, едва Борис се уединил в своя манастир, и новият хан отменил всички негови реформи. Старата прабългарска аристокрация, смазана от твърдата ръка на Борис, отново надигнала глава и Владимир попаднал под влиянието й. Болярите изпитвали неприязън към Борисовото християнство, с неговия аскетизъм и подкрепа на самодържа-вието. Като реакция срещу него, сега дворцовият живот станал разточителен и разгулен и дори бил направен официален опит за възвръщане на старите езически обреди и култове.

Но Владимир и болярите му си правели сметките без Борис. Макар и затворен между стените на манастира, той знаел какво става отвън. В продължение на четири години Борис не се намесил, но когато видял, че делото на целия му живот е сериозно застрашено, той напуснал манастира. Престижът му на неумолим светец бил огромен и с помощта на неколцина свои стари боляри той лесно овладял властта. След това пожертвувал бащинските си чувства за доброто на страната. Без излишно протакане Владимир бил свален от престола и ослепен — и с това слязъл от историческата сцена.239

Това бил последният опит за възраждане на езичеството, неговата предсмъртна конвулсия. Той бил обречен на провал — не можело да се очаква, че средната класа и народът ще пожелаят да се върнат към една по-примитивна и деспотична религия, под владичеството на господари получужденци. А самите тези господари се ръководели по-скоро от политически, отколкото от религиозни подбуди. Нужно било само да се появи Борис, за да се провали целият замисъл. Но за Борис положението било доста деликатно. С детронирането на сина си той спасил християнството, но застрашил престижа му. Той действувал предпазливо. Свиквайки събор от цялата страна (на него вероятно е присъствувала дворцовата аристокрация, областните управители или техни представители, църковните власти и други видни граждани), той оправдал намесата си с религиозни съображения и призовал събора да приеме за владетел по-младия му син, монаха Симеон.240 Същевременно Борис се възползувал от събора, за да осъществи последната си голяма реформа. Семето, което Климент сеел из Македония (явно дейността му продължавала необезпокоявана и през Владимировото управление), а Наум — по-близо до столицата, вече било пуснало здрави корени. Дошло време гръцкият език да се замени със славянски в цялата българска църква.241 Имало няколко причини това да стане именно сега: вероятно в българската архиепископия е царяло бездействие; може би гръцкото духовенство е било прекалено тясно свързано с дворцовата аристокрация; освен това, моментът несъмнено бил подходящ за предприемане на една мярка, която би могла да предизвика недоволството на Империята — Василий и Фотий били покойници, а император Лъв и неговият брат, патриархът; били прекалено незаинтересовани и безсилни да се противопоставят на един ход, който дори великите им предшественици смятали за неизбежен. Нещо повече, Борис се надявал, че налагането на славянския език за единствен национален език в България завинаги ще изкорени съзнанието за превъзходство и изключителност у прабългарите. Чедата на хуните щели да изгубят своята самоличност; името „българи“ щяло вече да означава както прабългари, така и славяни — всички поданици на българския владетел, който вече не бил Велик хан, а княз. Вероятно с промяната на езика е било завършено и изграждането на българската църква, чиято организация отговаряла на новото положение в страната. Приблизително по това време България била разделена на седем епархии под върховенството на българския архиепископ: Дръстърска, Филипополска, Средецка, Проватска, Моравска, Брегалнишка и Охридска. Повечето от техните диоцези били основани по-рано, особено тези в Източна България. Брегалнишкият диоцез бил основан през 889 г.242 Охридският диоцез вероятно още не съществувал — Македония все още била твърде неовладяна. Но мисионерската дейност на Климент била достатъчно напреднала, за да му бъде учредена епархия. Той станал епископ на обединената епархия Дебрица (Дрембица) и Белица — две малки градчета между Охрид и Прилеп.243 По-късно тяхното значение било засенчено от Охрид.