Табу

Дюра вдигна ръката й и нежно я целуна.

— Все пак дай ми малко време, за да свикна с всичко това.

Прекоси стаята и застана до прозореца, през който се виждаше езерото.

— Не искаш ли бебето?

Стоеше съвършено неподвижна, наблюдаваше гърба му, а сърцето й биеше учестено.

— Искам го, естествено — отвърна той безчувствено, взрян в проблясващата повърхност на езерото.

Реалната възможност да има дете го бе връхлетяла с цялата си сила на връщане от кабинета на Минген.

— Какъв ентусиазъм само — иронично подметна тя.

— А ако възникнат проблеми? Дори Минген призна, че няма абсолютна сигурност. — Никога нямаше да забрави гледката как тя лежи окървавена в канавката.

— Няма да възникнат. А ако все пак нещо стане, Минген е тук. Нали каза, че желаеш това дете?

— Но действителността действа отрезвяващо.

— Това пък какво значи?

— Представа нямам. — Беше отсъствал три седмици и преди да замине, приказките за бебето му се струваха по-скоро желание, отколкото реалност. Извърна се от прозореца и продължи: — Обичам те, Тео. През изминалите седмици няма секунда, през която да не си ми липсвала. Поне десетина пъти бях готов да изпратя да те доведат при мен.

— Трябваше да го сториш.

— Мислех, че си на легло.

— Не се налагаше, но ти бе така настойчив в писмата си, че не ми се спореше.

— Помисли си, скъпа… Може да мине време, преди да се приспособим…

— Към бебето ли?

Тя не откъсваше изпълнен с очакване поглед от него.

— Към бебето и здравето ти. Никога преди не съм бил баща.

— Трябва ли да получа бележка, подписана от Минген? — попита тя с бегла усмивка, защото добре разбираше обзелите го тревоги. — И аз никога не съм била майка, но знам, че се чувствам великолепно. Как да те убедя? Да ти покажа ли колко съм здрава? — Започна да разкопчава брошката на врата си.

— Недей! — Беше напрегнат. — През последните няколко седмици се нагледах на кокетки.

— Така ли?

В зелените й очи проблеснаха предупредителни пламъчета.

— Не съм казал, че съм ги докосвал — продължи той навъсено, отпусна се на тапицирания стол, облегна се и затвори очи. — Защо се караме? И двамата ще го преживеем, ако не се любим известно време.

— Аз няма.

Очите му се отвориха рязко и се впиха в нея.

— Поне ще ме вземеш ли в прегръдките си? — умолително произнесе тя. — Броих секундите до завръщането ти.

Той се усмихна печално и разтвори ръце.

— Кажи ми какво видя по време на пътуването. — Тя се настани в скута му и се облегна на него.

— Стотици километри незащитени граници — промърмори той, галейки копринените й коси. Тялото му се изпълваше със задоволство.

— Това тревожно ли е?

Дюра се засмя на прекалено меката дума.

— Да, но не в този момент. Сега ми се ще да мисля за теб. И как закусваме заедно в леглото.

— А защо не вечеря?

— Апетитът ти очевидно е огромен.

— Щеше ми се и твоят да е такъв — измърка тя.