Аз съм номер четири

— Какво става? — пита той.

— Това ще ти прозвучи абсурдно — казвам. — Но обещай да го вземеш на сериозно.

— За какво говориш?

За какво говоря ли? Говоря за Анри. Той изчезна заради лекомислието си, същото това лекомислие, срещу което винаги е проповядвал. Говоря за факта, че когато насочи пистолета към мен, аз ти казах самата истина. Аз съм извънземно. С Анри пристигнахме на Земята преди десет години и в момента ни преследва злонамерена извънземна раса. Говоря за това, че Анри се надяваше някак да им се изплъзне, ако разбере повече за тях. А сега го няма. За това говоря, Сам. Разбираш ли? Но не, не мога да му кажа всички тези неща.

— Баща ми е заловен, Сам. Не съм съвсем сигурен от кого или какво му правят в момента. Нещо се е случило обаче и мисля, че са го хванали в плен. Или по-лошо.

По лицето му се разстила широка усмивка.

— О, я млъквай! — казва той.

Поклащам глава и затварям очи. Сериозността на ситуацията отново спира дъха ми. Обръщам се и поглеждам умолително към Сам. Очите ми се пълнят със сълзи.

— Не се шегувам.

Сам изглежда поразен.

— Какво искаш да кажеш? Кой го е заловил? Къде е?

— Той откри, че авторът на статиите от твоето списание е в Атенс, Охайо, и отиде там днес. Отиде там и още не се е върнал. Телефонът му е изключен. Нещо се е случило с него. Нещо лошо.

Сам се обърква още повече.

— Какво? Защо би се интересувал? Нещо пропускам. Това е просто някакъв тъп вестник.

— Не знам, Сам. Той е като теб — обича извънземни и теории на конспирацията и всякакви такива неща — казвам аз, измисляйки нещо набързо. — Това винаги му е било някакво тъпо хоби. Една от статиите събуди любопитството му и предполагам, че просто е искал да узнае повече, така че тръгна по следата й.

— Това статията за могадорианците ли беше?

Кимвам.

— Как разбра?

— Защото изглеждаше сякаш е видял призрак, когато го споменах на Вси светии — казва той и поклаща глава. — Ама защо ще му пука на някой, ако баща ти задава въпроси за някаква глупава статия?

— Не знам. Имам предвид, тези хора май не са най-нормалните на света. Сигурно ги тресе параноята и им се привиждат разни неща. Може да са го взели за извънземно по същата причина, по която и ти ми навря пистолета. Наистина нямам представа. Трябваше да се е прибрал в един часа, а и телефонът му е изключен. Това е всичко, което мога да кажа.

Ставам и отивам до кухненската маса. Хващам хартийката с адреса и телефона на мястото, където е отишъл Анри.

— Ето къде отиде днес — казвам. — Имаш ли представа къде се намира това?

Той поглежда към хартийката и после към мен.

— Искаш да отидем там?

— Не знам какво друго да направя.

— Защо просто не се обадиш в полицията и не им кажеш какво се е случило?

Сядам на канапето, обмисляйки най-добрия възможен отговор. Ще ми се да можех да му кажа истината, че извикаме ли полицията, в най-добрия случай аз и Анри ще трябва да напуснем. В най-лошия Анри ще бъде разпитван, може би дори ще му вземат отпечатъци и ще бъде пуснат по канала на мудната бюрокрация, което ще даде шанс на могадорианците да действат. А открият ли ни, смъртта е неизбежна.