Аз съм номер четири

Поглеждам към парчетата на пода. Протягам ръка пред себе си и се опитвам да преместя едно конкретно парче, като се концентрирам върху него. Дишането ми е овладяно, въпреки че страхът и гневът са все още в мен. Страх е прекалено проста дума. Ужас. Това е, което изпитвам.

Отначало парчето не помръдва, но след петнадесетина секунди започва да трепери. Отначало бавно, но после забързва. И тогава си спомням. Анри каза, че обикновено емоциите задействат заветите. Сигурно това се случва в момента. Напрягам се да го повдигна. Капки пот избиват по челото ми. Концентрирам се с всичко, което имам, и всичко, което съм, въпреки случващото се. Това е борба за въздух. Много бавно парчето започва да се издига. Сантиметър. Два. Вече е на половин метър от пода и продължава нагоре, дясната ми ръка е протегната напред и се движи с него до момента, в който то не достига нивото на очите ми. Задържам го там. Само да можеше Анри да види това, мисля си. И отново през въодушевлението от новооткритото ми щастие се завръщат страхът и паниката. Вглеждам се в стъклото, как отразява покритата с ламперия стена, която изглежда стара и чуплива. Дърво. Старо и чупливо. И тогава очите ми се отварят широко, по-широко от когато и да било през целия ми живот.

Сандъкът. Анри го каза: „Само двамата заедно можем да го отворим. Освен ако не умра. Тогава ще можеш да го отвориш сам“.

Пускам стъклото на земята и тичам в стаята на Анри. Сандъкът е до леглото му. Хващам го, бягам към кухнята и го хвърлям на масата. Катинарът във формата на лориенската емблема ме гледа право в лицето.

Сядам на масата и се втренчвам в катинара. Устните ми треперят. Опитвам се да си успокоя дишането, но без успех. Гръдният ми кош се надига сякаш току-що съм спринтирал петнадесет километра. Страх ме е, че ще усетя щракването в ръцете си. Поемам дълбоко въздух и затварям очи.

— Моля те, не се отваряй — казвам.

Хващам катинара. Стискам колкото се може по-силно, дъхът ми секва, зрението ми се замъглява, мускулите на предмишницата ми се изопват от напрежението. Чакам щракването. Държа катинара и чакам щракването.

Само че няма никакво щракване.

Пускам го, облягам се назад на стола и отпускам глава в ръцете си. Малък лъч надежда. Прокарвам пръсти през косата си и ставам. Върху шкафа на метър и половина от мен има мръсна лъжица. Фокусирам се върху нея, прокарвам ръка по продължение на тялото си и тя полита. Анри би бил толкова щастлив. Анри, мисля си, къде си? Все някъде, при това си жив. Ще дойда за теб.

Набирам номера на Сам, единствения приятел освен Сара, който имам в Парадайс, и единствения, който съм имал някога, ако трябва да бъда честен. Той вдига на второто позвъняване.

— Ало?

Затварям очи и стисвам с пръсти горния ръб на носа си. Поемам дълбоко въздух. Треперенето ми се е върнало, ако въобще някога е изчезвало.

— Ало? — казва той отново.

— Сам…