![Полунощ [calibre 1.6.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/9/4/1/polunoshch-calibre-1-6-0-download.jpg)
Электронная книга - «Полунощ [calibre 1.6.0]». Краткое содержание книги:
Това бе същото непогрешимо чувство, което я бе споходило онзи ден в океана, когато издърпа с лебедката удавника Майкъл Къри на палубата на яхтата си и докосна студената сива плът. Да, тук има живот. Върни го обратно.
Удавникът. Майкъл Къри. Това бе, разбира се, нещото, което си бе казала, че не трябва да забравя. Да се обади на лекаря на Къри. Лекарят на Къри и? бе оставил съобщение както в болницата, така и на телефонния секретар вкъщи.
Бяха минали повече от три месеца от онази ужасно студена майска вечер, когато мъглата закриваше от поглед далечния град и не се виждаше ни една светлинка, когато удавникът на палубата на «Сладката Кристин» бе изглеждал мъртъв, истински труп.
Тя загаси цигарата и извиси глас:
- Приятна вечер, колеги. До понеделник, в осем. - Обърна се към стажантите: - Не, не ставайте.
Доктор Ларкин я хвана с два пръста за ръкава. Тя се опита да се отдръпне, но той стисна по-здраво.
- Не излизай с лодката сама, Роуан.
- Стига, шефе. - Опита се да се освободи. Не стана. - Излизам сама с тази лодка, откакто станах на шестнайсет.
- Много лошо, Роуан, много лошо - рече той. - Ами ако си удариш главата и паднеш зад борда.
Тя се изсмя тихичко и вежливо, въпреки че разговорът бе започнал да я дразни. След миг вече бе в коридора и подмина асансьорите - твърде бавни - към циментовите стълби.
Може би щеше да хвърли по един последен поглед на тримата пациенти в интензивното, по пътя си навън и внезапно мисълта, че изоставя всичко това, я потисна. Мисълта, че няма да се върне чак до понеделник, беше още по-лоша.
Пъхна ръце в джобовете и бързо слезе до четвъртия етаж.
Ярко осветените горни коридори бяха толкова тихи, толкова отдалечени от вечния хаос в спешното. Самотна жена спеше на кушетката в застланата с тъмни килими чакалня. Старшата сестра на приемното гише само и? махна. В забързаните дни на стажанството имаше моменти, когато бе бродила по тези коридори посред нощ, вместо да се опитва да спи. Бе крачила напред-назад, от етаж на етаж, в търбуха на огромната подводница, утешавана от слабия шепот на безбройните машини.
Хич не е добре, че шефът знае за «Сладката Кристин», мислеше тя сега. Не беше добре, че отчаяна и уплашена, го бе завела в дома си следобеда след погребението на втората си майка, а после го бе поканила да седне на палубата, за да пие вино под синьото небе на Тибурон. Хич не беше добре, че в онези кухи, металически моменти, тя бе признала на Ларк, че не иска да остава в тази къща повече, че живее на лодката и понякога заради нея, и че я изкарва в морето сама след всяка смяна, без значение колко дълга е била тя, без значение колко е изморена.
Споделяне - с какво помага то? Ларк бе трупал клише след клише, докато се опитваше да я успокои. Оттогава всеки в болницата знаеше за «Сладката Кристин». И тя вече не беше «мълчаливата Роуан», а «осиновената Роуан», онази, чиито близки са починали в период от шест месеца, която излиза в морето с голяма лодка сам-сама. Тя стана и Роуан, която никога не приема поканите за вечеря на Ларк, които неомъжените и? колежки биха приели без секунда колебание.
Ако само знаеха и останалото, мислеше тя, колко загадъчна бе всъщност, дори за самата себе си. А и какво биха казали за мъжете, които харесваше, яките служители на закона и героите от пожарникарските камиони с куки и стълби, за които излизаше на лов в шумните, но безопасни квартални кръчми. Подбираше партньорите си най-вече по загрубелите ръце и гласове, по широките гърди и мощни бицепси. Да, какво щяха да кажат за това, за всички онези съвкупления в кабината на «Сладката Кристин», докато полицейският револвер трийсет и осми калибър виси в черния си кобур на куката на стената.
И разговорите след това - не, по-скоро монолозите - в които тези мъже, изпитващи същата отчаяна нужда, разказваха за миговете на опасност, за постиженията си, за уменията и безстрашието си. От изгладените им униформени ризи ухаеше на смелост. Пееха песен за живот и смърт.
- Защо все такива ги търсиш? - бе попитал веднъж Греъм. - Все тъпи, необразовани и дебеловрати? Ами ако някой от тях забие месестия си юмрук в лицето ти?
- Защото така - отвърна тя хладно, без дори да го поглежда. - Те не правят такива неща. Те спасяват животи и точно затова ги харесвам. Харесвам героите.