![Полунощ [calibre 1.6.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/9/4/1/polunoshch-calibre-1-6-0-download.jpg)
Электронная книга - «Полунощ [calibre 1.6.0]». Краткое содержание книги:
Остана до оградата доста време, слушаше стърженето на ножа на стъкларя по прозореца, изненадващо ясен в меката тропическа тишина. Усещаше как жегата прониква в обувките му, в дрехите му. Остави меките глинести цветове на този влажен и сенчест цвят да го погълнат.
Това беше превъзходно място. Със сигурност по-добро от някоя стерилна болнична стая или от алея сред ниско подрязана морава, не по-различна от изкуствен килим. И какво го караше да мисли, че би могъл да стори за нея онова, което толкова много лекари не бяха успели да направят? Може би тя никога не бе имала шанс. Само Бог знаеше.
Внезапно зърна някакъв посетител зад прашната мрежа, който седеше до бедната луда жена. Хубав млад мъж - висок, тъмнокос и добре облечен, въпреки ужасната жега. Може би някой от братовчедите от Ню Йорк или Калифорния.
Младежът сигурно току-що бе излязъл на верандата от салона, защото само преди миг го нямаше.
Изглеждаше толкова загрижен. Начинът, по който се приведе към Деидре, определено говореше за нежност. Сякаш я целуваше по бузата. Да, точно това правеше.
Свещеникът видя това дори в гъстата сянка и жестът го трогна дълбоко. Направи тъгата му още по-болезнена.
Стъкларят беше свършил. Прибираше стълбата си. Слезе по предните стълби, мина по каменната пътека и покрай верандата с мрежата, като отместваше със стълбата клоните на банановите дървета и избуялия олеандър.
Свещеникът също бе приключил със своето покаяние. Сега трябваше да тръгва към къщи, обратно към горещите голи павета на Констанс стрийт, към хладното уединение на ректорията. Бавно се обърна и тръгна към ъгъла.
Погледна назад само веднъж. Сега на верандата с мрежата седеше само Деидре. Но хубавият млад мъж сигурно щеше да се върне скоро. Онази нежна целувка бе трогнала дълбоко свещеника, защото означаваше, че някой все още обича изгубената душа, която самият той не бе успял да спаси преди много време.
Четири
Тази нощ трябваше да свърши нещо, трябваше да се обади на един човек. Беше важно. Но след петнайсет часа работа - дванайсет от тях в операционната - тя вече не можеше да си спомни на кого.
Вече не беше Роуан Мейфеър, с всичките мъки и грижи на Роуан. Тя беше просто доктор Мейфеър, празна като чисто стъкло, седнала тихо в стаичката на лекарите, с ръце в джобовете на мръсната бяла престилка, с крака на отсрещния стол, с цигара «Парламент» между устните, заслушана във вечните разговори на неврохирурзите.
Тихи експлозии смях, гласове, припокриващи други гласове, миризма на алкохол, шумолене на колосани дрехи, сладкият аромат на цигарите. Това не беше срамно, защото почти всички пушеха. Беше хубаво да остава тук, беше уютно в сиянието на лампите около мръсната маса «Формика», на мръсния линолеум, между мръсните бежови стени. Хубаво беше да има време за малко размисъл, време, в което споменът да се върне и да я изпълни отново, да я накара да се чувства някак тежка и непроницаема.
Всъщност това беше един почти перфектен ден и затова краката я боляха толкова много. Беше направила три спешни операции, една след друга - от огнестрелна рана в шест сутринта до жертвата на пътен инцидент преди четири часа. И ако всички дни бяха като този, животът и? щеше да е просто прекрасен. Всъщност щеше да е абсолютно прекрасен.
Едва сега, докато се отдаваше на умората, си даде сметка за това. След десет години в медицинското училище, стажове и специализиране сега тя беше онова, което винаги бе искала да бъде - лекар, неврохирург и то на щат в отделението по неврохирургия на огромната университетска болница, в която имаше Спешен център, където можеше да оперира спешни случаи постоянно.
Трябваше да признае, че се гордее с това. Гордееше се с първата си седмица работа като нещо различно от претоварен и крайно изтощен старши стажант, който през половината време трябва да оперира под наблюдението на някой друг.
Дори неизбежните разговори днес не бяха толкова ужасни - безкрайните филипики в операционната, диктуването на бележки след това и накрая шумното неофициално обсъждане в стаята за кафе. Тя харесваше колегите си - стажанти със свенливо изражение, доктор Питърс и доктор Блейк, които току-що бяха започнали смяната си и я гледаха сякаш е магьосница, а не лекар. И доктор Симънс, старши стажант, който от време на време и? прошепваше, че тя е най-прекрасният лекар, когото е виждал в хирургията, и че сестрите казвали същото. После доктор Ларкин, обичаният от всички шеф на неврохирургията, наричан от протежетата си Ларк, който цял ден я караше да обяснява в най-големи подробности: «Обяснявай, Роуан, обяснявай подробно. Трябва да казваш на тези момчета какво правиш. Господа, вижте само, това е единственият неврохирург в цялата западна цивилизация, който не обича да говори за работата си».