Намисли си число

— Не.

— А няколко минути по-късно сте чули вика на животно в гората?

— Крясъка.

— Крясък?

— Да.

— Каква разлика правите между „крясък“ и „вик“?

— Вик… — Тя замлъкна и силно прехапа долната си устна.

— Госпожо Мелъри?

— Дълго ли ще продължи това? — поинтересува се Смейл.

— Просто искам да разбера какво е чула.

— Викът е нещо по-човешко. Вик — аз извиках, когато… — Тя примигна, сякаш за да изкара от окото си прашинка, после продължи: — Това беше някакво животно. Само че не в гората. Прозвуча доста по-близо до къщата.

— Колко време продължи викът — не, крясъкът?

— Минута или две, не съм съвсем сигурна. Спря, когато Марк слезе долу.

— Каза ли ви той какво смята да прави?

— Каза, че ще провери какво е. Това бе всичко. Той просто… — Тя спря да говори и започна да си поема въздух на бавни, дълбоки глътки.

— Съжалявам, госпожо Мелъри. Няма да ви отнема още много време.

— Той просто искаше да види какво е, нищо повече.

— Чухте ли нещо друго?

Тя постави ръка на устата си, като придържаше челюстта и бузите си, опитвайки се да запази контрол — поне донякъде. Червено-бели петна се появиха под ноктите й, толкова силно стискаше. Когато проговори, думите бяха приглушени от ръката й:

— Почти бях заспала отново, но чух нещо — някакво шляпване, все едно някой беше плеснал с ръце. Това е всичко. — Тя продължи да придържа лицето си, сякаш натискът бе единствената й утеха.

— Благодаря ви — каза Хардуик и се надигна от креслото. — Ще се постараем вмешателството да е минимално. Единственото, което ще направя засега, е да проверя какво има в това бюро.

Кеди Мелъри вдигна глава и отвори очите си. Ръката й падна в скута й, а след нея върху бузите й останаха ясни следи от пръсти.

— Господин следовател — промълви с немощен, но решителен глас, — вземете каквото е необходимо, но моля ви, зачитайте уединението ни. От пресата са безотговорни. Наследството на съпруга ми е от изключително значение!