Предани [calibre 1.48.0]

очите му виждам онова, което май се нарича интелектуален подем. Зачудвам се какво е

гледал или чел, за да изглежда така отнесен.

– Здрасти – казва и почти се опитва да направи крачка към мен, но очевидно

забелязва отвращението ми, защото спира по средата.

Покривам екрана с дланта си, въпреки че той не може да го разчете от другия край на

стаята, и го поглеждам втренчено, неспособна да му кажа нещо в отговор.

– Мислиш ли, че някога ще можеш да ми проговориш? – пита и устните му тъжно се

изкривяват надолу.

– Ако го направи, ще получа удар и ще умра на място – казва студено Кристина.

Отклонявам поглед. Истината е, че понякога ми се иска да забравя всичко и да бъдем

такива, каквото бяхме преди всеки от нас да избере кастата си. Макар че той винаги ме

поправяше и все ми казваше да не бъда егоист, но дори тогава беше по-добре от това –

да се налага да крия дневника на майка си от него, за да не отрови паметта , както

направи с всичко друго. Ставам и пъхвам екрана под възглавницата си.

– Хайде да отидем да си вземем десерт – подканва ме Юрая.

– Не ядохте ли вече?

– И какво от това, ще ядем пак. – Обгръща раменете ми с ръка и ме избутва през

вратата.

Тримата тръгваме към столовата и оставяме брат ми сам.

ÃËÀÂÀ

ÄÂÀÄÅÑÅÒÀ

Òîáèàñ

– Не бях сигурна, че ще дойдеш – ми казва Нита.

Когато се обръща с гръб, за да ме поведе, забелязвам, че има татуировка на

гръбнака. Ризата ѝ е къса и разкрива само част от символа, затова не разбирам какъв е.

– Можеш ли да си направиш татуировка някъде тук? – питам.

– Някои хора могат. Тази на гърба ми представлява счупено стъкло. – Тя прави пауза,

типична за хората, които се замислят дали да споделят нещо лично. – Символизира

увредените ми гени... нещо като шега е.

Пак тази дума „увредени“! От мига, в който ми направиха теста, постоянно потъва и

после отново упорито изплува в съзнанието ми. Ако е някаква шега, със сигурност не е от

най-смешните, дори за Нита – изплю обяснението, сякаш някой е набутал лимон в

устата ѝ.

Вървим по коридор с плочки, почти празен в края на работния ден, и слизаме по

някакви стъпала. По стените на стълбището светят лампи. Цветът им се сменя на всяка

секунда – синьо, зелено, пурпурно, червено. Тунелът в края на стълбището е тъмен и

широк и само странно проблясващите светлини ни сочат пътя. Тук плочките са стари,

дори през подметките на обувките си усещам мръсотия и прах.

– Тази част от летището е била напълно променена от първите дошли тук. Известно

време след войната всички лаборатории били под земята, за да са в безопасност от

атаките. Сега само персоналът по поддръжката слиза долу.

– Там ли ме водиш? Да ме запознаеш с тях?

Тя кимва.

– Поддръжката не е само професия тук. Почти всички, които изпълняваме такива

функции, сме генетично увредени, дошли от пропадналите експерименти, или деца на