Предани [calibre 1.48.0]

Зъбите ми се впиват в долната ми устна. Тук, в Бюрото, хората седят в столовата и

ядат, пият, смеят се. Може би в града правят същото. Обградена съм от обикновен

живот, а съм съвсем сама с тези ужасяващи откровения.

Притискам екрана към гърдите си. Майка ми е израснала тук, това място е моята

история и моето настояще. Усещам присъствието във въздуха, в стените. Усещам я

как се настанява в мен и знам, че никога няма да си тръгне. Смъртта не може да я изтрие

от съществуване. Тя е вечна.

Нахлулият през прозореца студ прониква през блузата ми и потръпвам. Юрая и

Кристина влизат, смеейки се на нещо. Чистите очи и стабилната му, уверена походка ми

носят облекчение, но усещам напиращи сълзи. Не знам защо. Юрая и Кристина ме

поглеждат тревожно.

– Добре ли си? – пита той.

Кимвам и преглъщам сълзите.

– Къде бяхте цял ден?

– След самолета ходихме в контролната зала и гледахме – казва Юрая. – Странно е

да наблюдаваш от разстояние какво става там сега. Разбрали са, че ни няма, но като

цяло е същото. Евелин се държи както винаги, хората са същите тъпаци, но е някак

странно – сякаш гледаш новинарски репортаж.

– Не мисля, че някога ще седна да гледам. Струва ми се неморално и ме плаши.

– Не знам. Ако искат да гледат как си почесвам задника и как ям, това говори повече

за тях, отколкото за мен.

– Колко често си чешеш задника? – засмивам се.

Той ме сръчква с лакът.

– Не че искам да прекъсвам обсъждането на чесането на задници, което е много

важно, сигурна съм... – усмихва се Кристина и после изражението помръква. – Но аз

съм съгласна с Трис. Почувствах се ужасно, докато гледах онези монитори. Сякаш

подслушвам и се намесвам в нечий живот като неканен гост. Мисля, че отсега нататък

няма да си позволя такова нещо.