Тъгата на сукубата

— Е, хайде! Признай си, че намираш възмущението ми от силните на деня за привлекателно. Може би дори за еротично.

— Мисля, че по-точната дума е «забавно». Що се отнася до възмущението, би трябвало да прекарваш времето си с колегата ми Дъг. Вие, момчета, имате много общо. През деня той решава проблеми и го раздава достолепен помощник-управител, а през нощта е вокал на една чалната група, изразяваща чрез музиката си своето недоволство от обществото.

Очите на Роман проблеснаха с интерес:

— Някъде в района ли свирят?

— Да. Тази събота ще бъдат в старата пивоварна «Грийн лейк». Аз и няколко души от персонала ще отидем.

— И? В колко часа ще се видим?

— Не си спомням да съм те поканила.

— Не си ли? Защото бих могъл да се закълна, че ти току-що назова деня и мястото. Звучи като пасивна покана към мен. Нали разбираш, моя работа беше да кажа «имаш ли нещо против да дойда», после ти да отговориш «няма проблем», и всичко е уредено. Просто пропуснах няколко стъпки.

— Много си бърз — отбелязах.

— Е… имаш ли нещо против да дойда?

Простенах.

— Роман, не можем да продължим да се срещаме. В началото беше приятно, но трябваше да е само една среща. Вече минахме през това. Колегите ми мислят, че си ми гадже.

Последно Каси и Бет ме бяха информирали какъв чаровник имам.

— Така ли? — Той изглеждаше много щастлив.

— Не се шегувам. Когато казвам, че не искам сериозна връзка с никого, наистина го мисля.

В действителност обаче не го мислех. Не и със сърцето си. Бях прекарала векове, странейки от всякаква сериозна връзка и от това ме болеше. Дори и когато в славните си дни на сукуба целенасочено търсех приятелството на добрите момчета, после след секса веднага ги изоставях и изчезвах. В някои отношения сегашният ми живот бе дори още по-труден. Избягвах, заради чувството на вина, да крада от жизнената енергия на добрите мъже, но никога нямах истинска връзка. Никой, който наистина да е загрижен за мен. Разбира се, имах приятели, но всички те имаха свой живот, а онези, които ми ставаха прекалено близки, като Дъг, трябваше да бъдат отблъсквани за тяхно собствено добро.

— Не вярваш ли в непринудените срещи? Или в приятелството между мъж и жена?

— Не — решително отговорих аз, — не вярвам.

— А другите мъже в живота ти? Онзи Дъг? Инструкторът по танци? Дори онзи писател? Вие сте приятели, нали?

— Да, но това е различно. Не съм привлечена… — Замълчах, но беше прекалено късно. Лицето на Роман светна от надежда и удоволствие. Той се наведе към мен, докосвайки с ръка бузата ми. Преглътнах, ужасена и тръпнеща от близостта му. Бирата и сакето бяха възбудили тялото и ума ми и аз си обещах да не пия следващия път, когато излезем. Не че щяхме да излезем отново… Алкохолът объркваше чувствата ми и ставаше все по-трудно да различа инстинктивния си глад на сукуба от чистата, първична страст. Но в близост до Роман всяко едно от тези чувства беше опасно. И все пак… в този момент страстта не беше истинският проблем. Той беше. Да бъда с него. Да говоря с него. Отново да имам някого в живота си. Някой, който да го е грижа за мен. Някой, който да ме разбира. Някой, при когото или с когото да си отида у дома.