Прокълната нощ

Интересно.

– И какво прави Институтът с демоните?

– Изучава ги, както споменах. Ако е необходимо им пречи да нараняват хора.

Част от това, което тя описваше, се преплиташе с целите на Ловците, с които той си беше имал работа преди толкова години, да не споменаваме тези, с които се беше справил вчера. Останалото не съвпадаше.

– Твоите хора не унищожават това, което не разбират, така ли?

Тя се засмя.

– Да, не го унищожават.

Ловците го правеха. Преди. Поне така мислеше той. Толкова много години бяха минали, откакто се беше бил в онази война, че понякога имаше проблем да си спомни определени подробности. По някое време беше разбрал защо Ловците искаха да убият него и останалите воини – те бяха сторили зли неща, а способностите им им даваха силата и дълголетието да го правят вечно, ако не бъдат спрени. Но после Ловците бяха убили Баден и от този момент не ги разбираше, защото смъртта на Подозрение беше разделила воините. Половината от тях бяха копнели за мир, опрощение и бягство и тихо се бяха преместили в Будапеща. Останалите бяха потърсили отмъщение и бяха останали в Гърция, за да продължат да се бият.

Често се беше чудил дали кървавата вражда все още бушуваше и дали Повелителите, които бяха останали в Гърция, бяха оцелели през толкова много векове.

Мадокс отмести кичур коса от слепоочието на Ашлин.

– Какво още можеш да ми кажеш за този Институт?

Тя се намръщи, обърна глава към него и го загледа.

– Не мога да повярвам, че признавам това, но мисля, че планират да изучават вас.

Ето това беше нещо, което не го изненада. Какъвто и да беше този Институт – обективен или жаден за война, щеше да се интересува от демони. Но със сензорите и камерите на Торин неговите представители никога нямаше да се качат на хълма, а тези, които се осмеляваха да опитат, всъщност щяха да бъдат третирани като Ловци, независимо дали са, или не са такива.

– Могат да се опитат да ни изучат, но ще открият, че няма да е лесно да го направят – каза той на Ашлин. Тя беше толкова близо до него и ароматът ù изпълваше стаята толкова силно, че той се потопяше все по-дълбоко и по-дълбоко в сексуално усещане. С всяка изминала секунда се втвърдяваше все повече. Тя беше нежна и сладка. Тя беше жива и се чувстваше все по-добре с всяка изминала секунда. И беше негова.

Внезапно откри, че гори от желание да забрави за Института, че не иска да научи нищо повече за него.

– Искам те – призна той. – Много силно.

Прекрасните ù очи се разшириха.

– Така ли? – изписка тя.

– Ти си красива. Сигурно всички мъже те искат – той каза думите и незабавно се намръщи. Ако някой друг се опиташе да я докосне, щеше да умре. Болезнено и бавно.

Насилие измърка в съгласие.

Бузите на Ашлин отново се оцветиха, напомняйки му за розите, които понякога забелязваше да растат близо до крепостта. Тя поклати глава.