Прокълната нощ

– Нека говорим за нещо друго!

Тя кимна. Изглеждаше нетърпелива да отстъпи.

– Да говорим за теб! Тези мъже те намушкаха снощи и ти умря. Разбирам, че си се върнал към живота, защото си безсмъртен демон-воин… нещо. Това, което не разбирам, е защо те го направиха.

– Ти имаш твоите тайни, а аз имам моите. – Той планираше да я задържи тук и да я запази жива, и заради това нямаше намерение да обсъжда своето смъртно проклятие. Тя вече се страхуваше от него. Ако знаеше истината, щеше и да го презира. Достатъчно лошо беше, че той знаеше какво е направил, за да заслужи такова наказание.

Още повече, че ако се разчуеше какво се случва с него всяка нощ, хората можеше да забравят репутацията му на ангел. Някой можеше да отвлече тялото му, да го отнесе надалеч, да го запали или да отреже главата му и той нямаше да може да направи нищо. Може да желаеше тази жена повече отколкото някога беше желал друга, но не ù се доверяваше напълно. Все още можеше да разсъждава с главата си, без да се поддава изцяло на плътското си желание.

– Да не си ги помолил да те убият, за да се върнеш в ада и да посетиш приятели или нещо такова?

– Нямам приятели в ада – каза той обиден.

– И…

– И нищо – тя отвори уста да говори, но той я стисна леко. – Мой ред е да задавам въпросите. Ти не си унгарка. Тогава откъде си?

Тя се настани до него с въздишка, притискайки тялото си към неговото с гръб, опрян в корема му. Достави му удоволствие това, че тя се чувстваше достатъчно удобно, за да лежи така с него.

– Аз съм от САЩ. От Северна Каролина по-точно, въпреки че прекарвам повечето от времето си да пътувам за Световния институт по парапсихология.

Той положи длан върху корема ù и нежно го разтри, докато търсеше в ума си някаква препратка към такъв институт.

– А те са?

– Заинтересувани от свръхестественото. От необяснимото. От създания от всякакъв вид – отговори тя с доволна въздишка. – Те изучават, наблюдават и се опитват да поддържат мира между различните раси.

Той спря. Тя не беше ли признала току-що, че работи за Ловците? Изпълнените им с омраза действия винаги бяха изпълнявани в името на поддържането на мира за човечеството. Веждите му се сбърчиха от объркване. Това беше странно и определено му се случваше за първи път.

– Какво правиш за тях?

Тя се поколеба.

– Слушам, за да помогна да бъдат намерени същества и другите интересни предмети. – Тя се сгърчи неудобно върху матрака, вече не толкова доволна.

– Какво се случва, когато намериш тези неща?

– Казах ти. Биват изучавани.

Когато тя не продължи, той се загледа в тавана. Объркването му се засили. Изучават, като ги убиват ли? Дали това не беше тайно предупреждение – нейният начин да му покаже, че наистина работи за Ловците? Дали работеше за тях, но просто не го знаеше? Или този Институт беше безобиден и наистина имаше за цел да поддържа мира между видовете?

– Хората, с които работиш, имат ли татуировки на китките? Символът на безкрайността?

Тя поклати глава.

– Не, доколкото знам.