Ад на колела
- Автор: Уокър Джули Ан
- Язык: болгарский
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Ад на колела». Краткое содержание книги:
— Не мисля, че играете честно с мен, сър — каза накрая Золнер. — Смятам, че грабежът беше дирижиран от вас и знам със сигурност, че тук става въпрос за много повече от това, в което ме накарахте да повярвам. И двете неща определено ме карат да се чувствам неудобно. Така че, благодаря ви за възможността, но аз съм вън.
— Къде си в момента? — поиска да разбере Алдъс, като се надяваше да поговори с идиота лице в лице…
— На I-90, посока юг.
— Върни се обратно във Вашингтон.
— Може би, но е малко вероятно.
— Какво, по дяволите, трябва да означава това?
— Това вече не е ваша работа… сър.
Алдъс чу като фон слаб рев на мотори и се почувства така, сякаш го скалпираха.
— Ти ги следиш, нали, задник такъв? Къде отиват?
— Сбогом, сенаторе.
Мамка му!
Алдъс удари два пъти в таблото евтиния телефон с предплатени разговори, но дори когато устройството се пръсна на парчета в ръката му, гневът му не беше намалял. Единственото нещо, което му попречи да изхвърчи от колата и да започне да скача върху останките на мобилния, беше една млада майка, която носеше дете в ръцете си. Тя му отправи откровено притеснен поглед, докато бързаше към тоалетната.
Това не беше добре. Жената би могла да го разпознае. Заради поста му, често показваха лицето му по националната телевизия.
Добре, добре. Стегни се, Алдъс. Пое си дълбоко въздух и си наложи да се успокои.
Това не беше краят на света. Имаше и друг вариант. Възможност, която не искаше да използва, но не му бяха оставили избор. Беше притиснат до стената. Така че точно както винаги и въпреки личните си чувства по въпроса, щеше да вземе трудното решение. Поглеждайки парчетата пластмаса в ръката си и по раирания си сив панталон, сенаторът мълчаливо изруга ненавременния си изблик на гняв. Нуждаеше се от проклетия телефон. Мобилният му беше безполезен в конкретната ситуация, защото разговорът, който се готвеше да проведе, не трябваше никога да бъде проследен обратно до него.
Най-после беше заспала.
Така, както се беше притиснала плътно по протежение на целия му гръб, докато елегантните й, облечени в кожа бедра, почиваха кротко от външната страна на краката му, Нейт можеше да усеща дишането на Али по повдигането и спускането на гърдите й.
През първите три часа от пътуването им тя много беше внимавала между телата им непрекъснато да има разстояние от няколко сантиметра и коленете й да са извити така, че да не го докосва.
Не би искала да стане прекалено интимно, нали? Не би искала да го докосва повече, отколкото е абсолютно необходимо.
Човече, снощи се беше държал напълно погрешно. Когато не успя да устои на погледите й, изпълнени с толкова сладко състрадание и отчаян копнеж, буквално я изхвърли от спалнята си. Ето защо обвиняваше единствено себе си за болката, изписана днес по лицето й, и за тъмните петна от изтощение под очите й.
Някой трябваше да му срита задника.
Когато погледна в страничното огледало и отново откри сребристия Ескалейд зад тях, си помисли, че за съжаление някой съвсем скоро щеше да се опита да го направи. Подозираше, че Мистериозния на Али беше по петите им. Играта тука — има, тука — няма явно не беше свършила работа, така че им оставаха две възможности. Първата: като се има предвид, че Мистериозния беше следил Али в продължение на месеци и знаеше къде живее и работи, от сегашната им посока пичът трябваше да предположи, че са се отправили към Джаксънвил. Така че какъв беше смисълът да се опитва да го заблуждава?
Или… можеше да избере вариант номер две. А именно — да се скрият от копелето. И тъй като не му беше особено приятно през следващите деветстотин километра да има зад гърба си непознат, нямаше съмнение кой вариант щеше да избере.
— Али, събуди се — каза в микрофона на шлема си. Мразеше се, че се налага да направи това. Пътуването на задната седалка на мотора беше изтощително за онези, които не бяха свикнали, и, човече, тя наистина се нуждаеше от сън. За съжаление, обаче, нямаше друг начин.
— Ъъъ — усети как се раздвижи зад гърба му. — К-какво?
Дори и през системата за връзка, през която гласовете звучаха като дрънчене на тенекия, Нейт долови дрезгавостта на сънения й глас. В отговор стомахът му се стегна.
— Трябва да се събудиш, сладурче. — По дяволите! Гальовното обръщение просто му се изплъзна от устата. В себе си винаги я наричаше така, защото за него тя беше най-сладката жена, която познаваше, но никога не се осмели да й го каже в лицето. Утеши се с факта, че и сега всъщност не го беше направил, в края на краищата седеше зад гърба му. — Налага се да се държиш здраво.