Момичето от влака
- Автор: Хоукинс Паола
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ЕНТУСИАСТ
- ISBN: 9786191641796
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Момичето от влака». Краткое содержание книги:
– Съжалявам, Том – казвам тихо. – Много съжалявам.
– Знам – отвръща той. – Винаги съжаляваш.
– Казваш, че съм крещяла на Ана – връщам го на темата сърцето ми се свива при мисълта за стореното. – Какво съм ѝ казала?
– Не знам – сопва се той. – Искаш ли да я извикам да ти каже? Да си побъбрите на тази тема?
– Том...
– Добре де... има ли значение?
– Ти видя ли Меган Хипуел онази вечер?
– Не – казва той загрижено. – Защо, ти видя ли я? Нали не си ѝ направила нещо?
– Разбира се, че не.
Той замълчава за момент, после пита:
– Добре, защо тогава разпитваш? Рейчъл, ако знаеш нещо...
– Не знам нищо – прекъсвам го аз. – И не съм видяла нищо.
– Защо беше в дома на семейство Хипуел в понеделник? Моля те, кажи ми, за да успокоя Ана. Тя е много разтревожена.
– Исках да му кажа нещо. Мислех, че ще е от полза.
– Не си я видяла, но си имала нещо, което може би е щяло да бъде полезно?
За миг се поколебавам. Не знам колко мога да му кажа, дали не е по-добре информацията да си остане между мен и Скот.
– Става дума за Меган – казвам накрая. – Тя... има любовник.
– Чакай, чакай, ти познаваше ли я?
– Съвсем бегло.
– Откъде?
– От галерията.
– Аха – измърморва той. – И кой е любовникът?
– Нейният психотерапевт. Казва се Камал Абдик. Видях ги заедно.
– Наистина ли? Онзи, дето го арестуваха? Но май го пуснаха, нали?
– Така е. Заради мен. Защото съм ненадежден свидетел.
Том се засмива. Тихо, приятелски, без присмех.
– Хайде, Рейчъл, постъпила си правилно, като си казала. Сигурен съм, че не са го пуснали само заради теб.
Чува се детски глас, Том казва нещо на някого до себе си, нещо, което не успявам да чуя.
– Трябва да затварям. – Това е за мен.
Представям си как оставя телефона, взима на ръце малкото момиченце и го целува, прегръщайки жена си. Ножът в сърцето ми започва да дълбае и дълбае, и дълбае.
29 юли 2013, понеделник
Сутрин
Часът е осем и седем минути. Аз съм във влака, отново пътувам към въображаемия офис. Кати остана с Деймиън през целия уикенд и когато се видяхме, не ѝ дадох възможност да ме поучава. Започнах веднага да се извинявам, казах ѝ, че съм била много зле, но вече се съвземам и обръщам нова страница. Тя прие или се направи, че приема извиненията ми и ме прегърна. Желанието да изглежда добра взе връх.
Меган отпада почти напълно от новините. В "Съндей Таймс" намерих коментар за некомпетентността на полицията, позоваващ се на нейния случай. Неназован източник от прокуратурата заявява, че това е "един от многото случаи, когато полицията извършва прибързан арест на базата на недостоверни или недоказани свидетелства".
Наближаваме семафора. Следва познатото изтракване по релсите, после силен тласък и влакът забавя ход. Поглеждам, защото не мога да не погледна, но вече няма какво да видя. Вратата е затворена, завесите – спуснати. Не се вижда нищо освен дъжда и събралата се в дъното на градината кал на локва.
Неочаквано и за себе си решавам да сляза в Уитни. Tом не ми помогна, но може би другият мъж – онзи с червеникавата коса – би могъл. Изчаквам слезлите пътници да изчезнат надолу по стъпалата и сядам на единствената закрита пейка на перона. Може да имам късмет. Може да го видя когато се качва във влака. Мога да го проследя и да поговоря с него. Това е последният ми коз. Ако и това не даде резултат, ще се откажа. Няма какво друго да направя.
Минава половин час. Всеки път, когато чуя стъпки по стъпалата, сърцето ми забързва. Всеки път, когато чуя пoтракването на високи токове, потръпвам вътрешно. Ако Aна ме види тук, ще загазя. Том ме предупреди. Убедил я е да не се обажда в полицията, но ако продължавам...
Девет и петнайсет. Явно съм го изпуснала, освен ако не започва работа късно. Дъждът се засилва. Не мога да понеса още един пропилян ден из Лондон. В портмонето си имам само десетте паунда, които Кати ми даде, и трябва да живея с тях, докато събера сили да поискам заем от мама. Ставам, тръгвам по стълбите с намерение да мина на другия перон и да изчакам влака за Ашбъри, когато ненадейно виждам Скот да излиза с вдигната яка от магазинчето за вестници срещу входа на гарата.
Изтичвам след него и го настигам на ъгъла срещу подлеза. Хващам го за ръката и той се обръща изплашено.