Лабиринтът от кости
- Автор: Чайковски Джим
- Серия: sigma force #11
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-679-0
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лабиринтът от кости». Краткое содержание книги:
В същата пещерна система сложни праисторически изображения разказват за епична битка между неандерталците и неясни чудовищни фигури. Кой е загадъчният враг, представен на древните картини, и какво означават изображенията?
Преди да намери каквито и да било отговори, изследователският екип е нападнат; в същото време на атака е подложен и център за изследване на примати край Атланта. Свързани ли са помежду си тези събития? Кой стои зад атаките? Търсенето на истината ще върне командир Грей Пиърс от Сигма Форс 50 000 години назад в миналото. Докато той и Сигма проследяват еволюцията на човешкия разум до неговия първоизточник, те ще бъдат въвлечени в катастрофална битка за бъдещето на човечеството, която обхваща цялото земно кълбо… и отвъд него.
— Тръгвайте — нареди глас зад тях.
Тя се обърна към високия слаб китаец. По пътя беше научила, че се казва Гао. Изглеждаше някъде на трийсет и пет. Черната му коса беше остригана нула номер около ушите и оставена по-дълга на темето.
От задния вход на транспортния хеликоптер излезе малък електрокар, вдигнал високо клетката с Баако. Той се беше вкопчил в решетките и се взираше с уплашени очи в нея, като свиваше устни и сумтеше за помощ, но Мария не можеше да го чуе от рева на двигателите.
Тя понечи да отиде при него, но Гао ѝ препречи пътя.
— Тръгвайте — сурово нареди той и вдигна пистолета, за да подсили заповедта.
„С този пистолет уби Джак“ — помисли си тя. Яростта от хладнокръвното убийство на студента ѝ пламна в гърдите ѝ. Юмрукът ѝ се сви безсилно, но очите ѝ блеснаха от гняв.
Ковалски я хвана за ръка и я дръпна да се обърне и да тръгне.
— После — измърмори под нос. Прозвуча като обещание.
Мария се остави да я поведе през бетонната площадка. Погледна напред. В далечината се издигаше голяма сграда с купол. Над дърветата надничаше гигантски стенопис, изобразяващ морска сцена с играещи си тюлени, косатки и делфини.
„Аквариум…“
Но тяхната дестинация беше по-близо — неугледна бетонна постройка на два етажа, чийто плосък покрив бе отрупан със сателитни чинии и антени. Голямата врата се плъзна нагоре и се видя товарен асансьор.
Електрокарът с клетката на Баако мина покрай тях и влезе в асансьора. Мария ускори крачка, за да не изостава.
— Ти не — нареди Гао и мина покрай нея. Посочи Ковалски. — Ти иди с горилата. Гледай да е спокойна.
Ковалски погледна Мария. Явно версията, че се грижи за Баако, все още работеше.
За да я запази, Мария му кимна и каза:
— Направи всичко възможно да не се уплаши прекалено.
Той повдигна вежда, сякаш питаше: „Кой, аз ли?“
— Баако ще има нужда от познато лице — продължи тя.
„Дори да е лицето на човек, с когото се е запознал съвсем скоро“.
Но Баако беше умен. Той знаеше, че тя се доверява на Ковалски, и познатото присъствие на едрия мъж би трябвало да му донесе известна утеха, особено в такава непозната среда. Надяваше се, че Ковалски ще му помогне да не изпадне в паника. Боеше се за подопечния си — помнеше как похитителите им бяха използвали електрически остен срещу него. Не искаше да го тормозят още.
Тази мисъл събуди по-голям страх, докато гледаше как товарят клетката в асансьора. Какво искаха от него… или от нея?
Ковалски явно видя изписаната на лицето ѝ тревога и каза:
— Не се безпокой. Ще се грижа за малкия приятел.
Без да помисли, тя се хвърли към него и го прегърна. Тялото му се стегна от изненада, но после се отпусна. Ръцете му я обгърнаха и я стиснаха с необичайна за грубата му външност нежност. Топлината на тялото и силата на прегръдката му бяха много по-окуражаващи от думите му.
— Тръгвайте! — извика им Гао и сръчка Ковалски в ребрата с пистолета си.
Ковалски я пусна и го изгледа така кръвнишки, че китаецът отстъпи крачка назад.
Гао се обърна към Мария.
— Ти идваш с мен.
Един войник с автомат подкара Ковалски към товарния асансьор, а Гао поведе Мария към една по-малка врата отстрани.
— Къде ме водите? — попита тя.
— При генерал-майор Лау. Да видим дали ще живеете.
14:45
„Колко дълбоко се спускаме?“
От усещането в стомаха си Ковалски знаеше, че се спускат, но нямаше как да прецени на каква дълбочина. Преброи цели петнайсет секунди преди кабината най-сетне да спре.
Зачака до клетката на Баако, която още беше на електрокара. Заедно с тях в асансьора имаше четирима въоръжени — твърде много, за да се справи с тях и да се измъкне с бой.
Баако го подръпна за ръкава.
Той погледна косматите пръсти, хванали комбинезона му. Баако притисна лице към решетките и тъмните му очи погледнаха нагоре към него.
„Да, да, знам… уплашен си, приятел“.
Дръпна ръката си, когато вратата на асансьора се отвори. Нямаше време за разсейване. Трябваше да се съсредоточи, да научи разположението на този подземен комплекс. Ако му се отвореше надежда за бягство, трябваше да знае къде е изходът.
Баако изсумтя тихо и уплашено, когато електрокарът излезе от асансьора в някакъв просторен склад. Помещението беше високо пет-шест метра и бе пълно с редици рафтове. Други електрокари сновяха из него, натоварени с кашони и контейнери.