Ветровещ

— Съжалявам, че съм те уплашил, Кам. Както виждаш, добре съм.

— Жив си — съгласи се тя неохотно, — но не бих казал, че си добре. Вода?

Сянката й се проточи върху картата и една глинена чаша изникна пред Мерик.

— Благодаря ти.

Той я взе, но тогава зърна подутата й и ожулена китка. От вътрешната страна на ръката й имаше рана.

— Какво е станало?

— Нищо, сър.

Тя се измъкна и преди Мерик да я настигне, сянката й се върна. Този път с керамично гърне.

— Мехлемът, сър. За лицето… и за цялото тяло.

— Първо ти — той стана.

Тя издаде брадичка напред.

— Казах, че нищо ми няма, сър. Едни разбойници ме наобиколиха близо до Иглената кула. А в това време Ноден знае ти къде си бил и кой ти е разбил муцуната, а после си скочил в канала и едва не си се удавил. Струва ми се, че ако някой дължи разказ на другия, това си ти.

Мерик се поколеба, юмруците му се свиха. Кокалчетата изпукаха.

— Кои са те обградили?

— Първо ти — отвърна момичето.

Мерик направи грешката да погледне в очите на Кам, където срещна неудържимата й твърдоглавост, така добре позната му, но от друг приятел. От друг живот.

Той въздъхна и се тръшна на стола.

— Сядай — нареди й и тя се подчини.

Мерик изгълта водата на един дъх и накрая рече:

— Заловиха ме, Кам, и то защото съм безнадежден глупак. Но щом Стикс… тоест щом първи помощник-капитан Сотар разбра, че съм Ярост, ме пусна да си вървя.

Кам потръпна и обви тялото си с ръце. Така охлузванията й останаха скрити.

— Но ти не си Ярост, сър. Ти си призрак, който трябваше да е умрял сто пъти досега.

— Миногите могат да ме вземат — измърмори Мерик и се загледа в празната чаша, — ако освободят Кълен или Сафия, или… всяка по-добра душа от мен.

— Никой освен вас не го мисли това — измърмори Кам.

Мерик почука по масата, за да смени темата.

— Намерих тази карта в бюрото на сестра ми в Иглената кула.

— Резервоарите — изрече делово Кам и ако и да забеляза неловкостта на Мерик, с нищо не го показа. Наведе се и потупа по X. — А това какво е?

— Надявах се ти да знаеш. Нали ми беше казвала, че някога си се придвижвала из града през тях?

— Да — тя намуси лице и изви устни на една страна. — Това място баш не ми е познато, но горе-долу знам къде се намира. Това тук — тя посочи широк тунел, който минаваше по половината от картата — върви под „Бяла улица“. Ние му казваме Говняната улица, защото там се събират всички отпадъци на града.

— Ами тези часове? — той огради с пръст списъка.

Тозчас по бледите страни на Кам избиха червени петна.

— Сър, аз знам числата, но не мога да ги прочета.

— Ах! — Мерик неловко се изчерви.

Повечето мъже от екипажа му не умееха да четат. Беше забравил, че се бе сдобил с това богатство само защото се бе родил в правилното семейство.

— Тук има шест часа. Започват от десет и половина и всеки следващ се увеличава с по половин час.