Ветровещ

— Аз съм… буден — изрече той със стържещ глас.

Клепките му се отвориха широко. Петнистото лице на Кам изплува пред очите му заедно със сивата зора зад нея.

— Благодаря ти, Ноден — изрече тя и най-сетне, най-сетне спря да го друса. — Трябваше да си мъртъв, сър, но света Бейл май те закриля.

— Или това — изграчи Мерик, чието гърло бе пресъхнало и изранено, — или Миногите си мислят, че месата ми горчат.

Тя се засмя напрегнато. Престорено. А сетне думите й се ливнаха като неудържим поток:

— Толкова се тревожих, сър! Беше привечер, когато отидохме в Иглената кула. Уплаших се, че си мъртъв!

Срам се надигна в гърдите му, докато тя му помагаше да се изправи.

— Остави, момче. Мога и сам.

— Но аз те видях да се качваш на горния етаж, и зачаках… и чаках, както ти ми каза. А после онази, белокосата, първият помощник-капитан, се качи горе и аз главата си можех да заложа, че си загазил здравата. Само че нищо не се случи. Жената слезе, а ти… не — Кам се удари по корема. — Но нещо под лъжичката ми каза, че си в опасност, само че докато изтичам горе, от теб нямаше и помен… Сигурен ли си, че не си ранен?

— Добре съм — рече Мерик и нахлупи качулката си. — Но целият съм вир-вода.

Това беше вярно, чак долните му дрехи се бяха намокрили. И зъзнеше от студ.

— Защо те намирам в Тимец? Къде беше, сър?

Тя заби поглед в него с нещо средно между яд и молба. Сякаш отчаяно искаше да се разгневи на адмирала си, но не намираше сили.

— Ще ти обясня, щом се приберем в жилището.

— Добре, адмирале — измърмори тя.

Раменете му се изопнаха, щом чу това. Толкова отдавна му се струваше, че не го бяха наричали така, сякаш е било в друг живот.

Той махна на Кам да го пусне — можеше и сам да върви — и тръгна към стълбите, които извеждаха вън от канала. Дължеше извинение на момичето. Не, по-скоро обяснение. Стейша Сотар и Ярост, сенчестият мъж със замръзналите ветрове, мъртвият визер в оранжерията — това не беше история, която се разказваше лесно, като мелодичните приказки на Кам.

А и колкото по-малко знаеше тя, толкова по-добре за нея.

Докато момичето подтичваше до него, той си представи зимната градина. Сенчестия мъж.

Онова същество бе убило визер Линдей с лекотата, с която Мерик можеше да смачка паяк. Ако не беше побягнал навреме, той щеше да бъде следващият.

Най-много от всичко го ядосваше и това беше факт, че не можеше сам да се справи с това чудовище. Не можеше да се пребори с черната магия, да спре злините сам. Но града, народа му… Мерик трябваше да им помогне.

Какво друго му оставаше, освен да следва целта си? Но само с армия от обучени вещици и войници Мерик можеше да се надява да надвие сенчестия мъж. А за да събере такава войска, най-напред трябваше да спечели трона или поне да държи Вивия далеч от него.

Слънцето вече изгряваше, когато с Кам стигнаха Стария град. Първите розови лъчи на утрото се отразяваха в локвите от нощната буря. Кам джапаше в тях и с удвоен срам Мерик осъзна, че момичето върви босоного. Седмици наред вече, а нито веднъж не се бе оплакала.