Ветровещ

Въпреки буйната зеленина човек не можеше да пропусне разрушенията. Цели плетове бяха смачкани, а цветните лехи отъпкани. Градината не приличаше по нищо на онова, което Вивия помнеше от последното си идване тук. Преди векове, както й се струваше, макар че оттогава бяха минали само пет години.

Серит й се бе обяснил в любов, каквато не изпитваше. Тя бе виждала по собствения си баща как умело лъжеха мъжете и използваха брака, за да се сдобият с власт. След това приятелството й с него бе свършило.

Вивия отпрати спомена, изпъна рамене и приглади капитанската си куртка. На две крачки пред нея краката на Линдей куцукаха неравномерно по чакълестата пътека, която излизаше в средата на зимната градина.

Той извърна поглед назад, като опипваше неспокойно високата яка на робата си.

— Дълбоко съм ви благодарен, че лично ще огледате щетите, Ваше Височество — в тона му нямаше и капка благодарност, а необичаен хленч. — Самата принцеса да дойде дотук. Каква чест.

Принцеса. Вивия усети шиповете по думата. Тя трябваше да й напомни, че още не е кралица, защото Линдей и останалата част от съвета отказваха да й дадат онова, което й се полагаше по право.

Тя даде воля на гнева по лицето си.

— Винаги, милорд. Бих сторила същото за всеки от моите визери.

— О, нима?

Веждите му се повдигнаха. Но се изкривиха, сякаш лицевите му мускули не му се подчиняваха. Игра на светлината навярно.

— А пък аз си помислих, че дойдохте, защото хората ви са… — той снижи глас. — Некадърни. Та нима точно заради тях онзи човек на име Ярост не е още на свобода?

Ах, той я предизвикваше. А също и войниците зад нея, защото и те го чуха. Вивия не му отговори.

Миг след това заобиколиха една камбанка, чиито виолетови цветове бяха разцъфтели, и пред тях се показа централният двор в оранжерията. Водата във фонтана се лееше вяло от прегънатия по средата чучур.

В основата му лежеше мъртвец.

— Там, погледнете!

Линдей посочи настойчиво, сякаш Вивия не виждаше обезобразеното тяло. Гласът му бе необичайно изтънял, когато продължи:

— Вижте какво ми стори Ярост!

— Тоест на стража ви — поправи го Вивия.

Тя вдигна ръка и войниците се наредиха в опъната като конец редица. Тогава тя се приближи до трупа.

Мъжът не приличаше на човешко същество, по кожата му пълзяха сенки.

— Визер — поде принцесата и преглътна надигналата се в гърлото й жлъчка, — защо не ми кажете какво се е случило тук.

Тя коленичи. По мъртвеца се нижеха черни линии, тънки на места като паяжина, на други — преплетени на възли. Крайниците му се бяха превърнали в лъскави, овъглени чукани. Почернели пръсти, само девет, отбеляза разсеяно Вивия, почерняло лице и почернял гол скалп.