Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Обърнах се към него и видях, че очите му са широко разтворени, а погледът му е вперен някъде отвъд мен.
Стената зад гърба ми се топеше, сякаш бе от восък.
— Май е време да се бие тревога — отбеляза Дропа — Помощ!
Той прекоси стаята тичешком и изхвърча през врата.
Докато мигна два-три пъти, стената придоби отново нормалния си вид. Аз обаче се разтреперах неудържимо.
Дали последното заклинание на Маска не бе успяло все пак да ме достигне? И ако беше така, какво всъщност представляваше то?
Изправих се и обиколих бавно стаята. Като че ли всичко си беше по местата. Знаех, че не става дума за халюцинация, предизвикана от последните ми премеждия, тъй като Дропа също бе забелязал какво става със стената. Все още не бях превъртял. Огледах се отново. Въздухът бе придобил неестествена прозрачност, в която всички предмети се открояваха необичайно контрастно.
Направих още една обиколка на стаята, без да знам какво точно търся и естествено не го намерих. Излязох в коридора. Нещо не беше наред. Интересно дали новоизникналият проблем имаше нещо общо с посещението ми във Владението на Четирите Свята. Дали пък Джасра, която сега изглеждаше така безобидна, не бе изиграла ролята на Троянски кон?
Тръгнах към тронната зала. След двайсетина крачки пред мен се появи плетеница от светлина. Заповядах си да не спирам и забелязах как тя видимо избледня с моето приближаване.
— Хайде, Мърл! — Това беше гласът на Люк, само дето той самият не се виждаше никакъв.
— Накъде? — извиках аз, без да забавям крачка.
Отговор не последва, но плетеницата се раздели на две части, които се разлетяха встрани, като кепенците на разтворен рязко прозорец, и после се нажежиха до бяло. Присвих очи и ми стори, че мярнах в тяхната светлина някакъв заек. Миг по-късно видението бе изчезнало и коридорът придоби съвсем нормален вид. Без, разбира се, да се брои смехът на Люк, който отекваше наоколо през следващите няколко секунди.
Затичах се. Люк ли беше истинският враг, за когото ме бяха предупредили на няколко пъти? Дали той наистина не ме бе използвал, за да освободя майка му? А сега, когато Джасра беше в безопасност, Люк се бе заел да завладее Амбър, като преди това ме предизвика на магьоснически дуел, чийто правила не можех дори да схвана.
Не, не ми се вярваше да е така. Бях сигурен, че той не притежава чак такава сила. Но дори и да грешах, не би посмял да ме нападне, докато Джасра е в ръцете ми.
Продължих напред и го чух отново. Точно както преди — отвсякъде и отникъде. Този път пееше. Неговият плътен баритон редеше една след друга строфите на „За миналите дни“. Що за ирония пък беше това?
Влетях в тронната зала. Мартин и Борс бяха излезли. Видях празните им чаши на бюфета, до който бяха застанали преди. А Джасра? Тя си беше там, където я бях оставил, а на една от протегнатите й ръце все така висеше наметалото ми.
— Добре, Люк! Край на игричките! — извиках аз. — Хайде да приключим въпроса.
— А?
Песента секна.
Тръгнах бавно към Джасра и я заоглеждах. Беше абсолютно непроменена, само дето някой бе окачил шапката си на другата й ръка. От друга част на двореца се разнесе вик. Може би Дропа продължаваше да вдига тревога.
— Люк, където и да си — започнах аз, — ако можеш да ме видиш, огледай се добре и чуй добре какво ще ти кажа. Тя е при мен. Виждаш ли? Каквото и да си намислил, не забравяй за това.
Залата потръпна бясно. Сякаш се намирах в картина, която някой, неизвестно защо, бе решил да разтърси рязко. После всичко утихна отново.
— Е?
Нищо. После кикот.
— А, моята майка — закачалката за шапки… Леле, леле. Благодаря ти, друже. Представлението си го биваше. Жалко, че не можах да се свържа с теб по-рано. Не знаех, че си проникнал вътре. Разбиха ни на пух и прах. Изсипахме им войници с планери, но те бяха подготвени и за това. Смачкаха ни. Вече не си спомням съвсем точно… Боли!
— Добре ли си?
Последва нещо като въздишка и тогава в залата влязоха Рандъм и Дропа, следвани от могъщата фигура на Бенедикт, който стъпваше безшумно като смъртта.
— Мърл! — извика Рандъм. — Какво става тук?
Поклатих глава.
— И аз не знам.