Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Ти пък кой си? — попита войникът.
Раменете му се стегнаха и той понечи да се отблъсне от перваза, върху който бе кацнал.
Неприятна ситуация и за двама ни. Той очевидно бе поставен тук на пост. Ако бе изпълнявал съвестно задълженията си, неговата бдителност или евентуалният му опит да ме издебне, щяха със сигурност да бъдат отчетени от Фракир или пък доловени от мен. Вместо това, неговият мързел му бе осигурил с идеалното прикритие, а мен бе поставил пред една малка дилема. Сигурен бях, че не мога да скалъпя някоя достатъчно убедителна лъжа. От друга страна, не исках да го нападна и така да вдигна шум. Това доста ограничаваше възможностите ми. Можех да го убия на секундата, при това съвсем безшумно, с една малко, сладко заклинанийце за спиране на сърцето, което вече си бях подготвил. Но животът е нещо твърде ценно за мен, за да си позволя да го похабя, когато това не е абсолютно наложително. И тъй, колкото и да не ми се нравеше мисълта, че ще използвам едно от заклинанията си още на този етап, аз изрекох нужната дума. Тя накара ръката ми да се повдигне в несъзнателен жест, след което усетих мигновения контакт със силите на Логрус. Мъжът затвори очи и облегна гръб на касата на прозореца. Наместих го по-удобно и го оставих там, блажено задрямал. Заклинанието за спиране на сърцето щеше вероятно да ми свърши по-добра работа след известно време.
Коридорът премина в нещо като галерия, която се разрастваше и в двете посоки. И макар наоколо да не се виждаше жива душа, аз си знаех, че ще ми се наложи да прибягна към услугите на следващото заклинание доста по-рано, отколкото ми се искаше. Изговорих ключовата дума на заклинанието за невидимост и светът около мен леко потъмня. Бях се надявал, че ще успея да стигна малко по-напред, преди да ми се наложи да използвам този трик, тъй като неговият ефект щеше да трае само около двайсет минути. И все пак щеше да е глупаво да поемам излишни рискове. Прекосих забързан галерията, която наистина се оказа безлюдна.
За моя утеха от края на галерията се откриваше изглед към следващия двор, чийто размери се оказаха просто гигантски. В неговия център се намираше постройката, която бях мернал преди това. Тя се оказа огромна, солидно строена крепост. Към вътрешността й водеше — доколкото успях да преценя — само един-единствен вход, при това с подобаваща охрана пред него. От другия край на галерията видях още един външен двор, който завършваше с високи, добре укрепени стени.
Огледах се за стълбище, почти убеден, че могъщата постройка от сиви каменни блокове е точно мястото, което трябва да претърся. Нейното магическо излъчване ме караше да потръпвам чак до върховете на пръстите си.
Хукнах по един страничен коридор и скоро се озовах до стълбище, до което бе застанал друг войник. Ако въобще бе усетил нещо, докато преминавах край него, то това сигурно е бил лекият полъх, предизвикан от развятото ми наметало. В долния край на стълбището имаше малък вестибюл, вляво от който започваше друг мрачен коридор. Право срещу стъпалата имаше тежка, обкована с желязо врата, която водеше към вътрешния двор.
Отворих вратата и бързо отскочих встрани, тъй като пазачът, застанал от другата й страна, тутакси се обърна назад, впери поглед във входа и тръгна към мен. Заобиколих го и се насочих към цитаделата. Енергиен център — нали така я беше определил Люк? Излъчването й бе станало още по-осезаемо. Сега не му беше времето да се замислям как да овладея тази сила и да я насоча в желаната посока. За момента ми бяха достатъчни и моите собствени запаси.
Приближих се до стената и свих вляво. Една бърза обиколка щеше да ми свърши добра работа, за да се ориентирам в обстановката. Скоро се убедих, че втори вход към крепостта наистина няма. Нещо повече, най-ниските й прозорци бяха на десетина метра от земята. Цялата стена беше обградена от метална ограда, завършваща с шипове, в пространството между стената и оградата се виждаше дълбок ров. Но това, което ме изненада най-много, не беше защитната полоса на крепостта. В далечния край на стената забелязах още няколко големи „хвърчила“. Две от тях също изглеждаха счупени, но останалите бяха относително добре запазени, които ми помогнаха да се досетя какво всъщност е тяхното предназначение. Въпреки необичайната си форма, те си бяха чиста проба делтапланери. Много ми се щеше да ги огледам по-отблизо, но ефектът от заклинанието за невидимост скоро щеше да отслабне и затова се налагаше да побързам.