Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Отидох до ъгъла, откъдето започваше сложната плетеница от линии и внимателно я огледах. Да накарам Фракир да се укроти беше лесно, но със собствените ми опасения нещата стояха другояче. Образът на Логрус се бе разбунтувал в мен. Чудех се дали Знакът на Хаоса ще реагира по-бурно, ако се опитам да мина отново по него, след като вече носех и Лабиринта в себе си. Безсмислена главоблъсканица…
Опитах да се отпусна. Дишах дълбоко. Затворих за малко очи. Клекнах няколко пъти. Раздвижих раменете си. Нямаше какво да чакам повече…
Отворих очи и стъпих върху Лабиринта. Около крака ми тутакси изскочиха искри. Крачка напред. Още искри. Едва доловимо пращене. Нова крачка. Усетих леко съпротивление при следващата…
И ето ти отново същите усещания — ледената тръпка, лекият шок, преходът между по-леките и по-трудните участъци. Някъде в мен имаше вече готова карта на Лабиринта и аз сякаш следвах указанията й, докато се движех по първата крива. Съпротивлението нарастваше, наоколо хвърчаха искри, косата ми се бе наелектризирала, при всяка следваща стъпка се разнасяше пропукване, тялото ми вибрираше…
Достигнах до първия воал. Сякаш вървях във ветровит тунел. Всяко движение ми струваше огромни усилия. Но аз бях твърдо решен да не спирам и това ми помагаше най-много. Само упорството ми можеше да ме преведе отвъд, макар и бавно. В никакъв случай не биваше да спирам, тъй като усилието да тръгнеш отново е просто ужасно, а на някои места и абсолютно безсмислено. Още няколко мига и щях да премина. После щеше да стане по-лесно. Истинските трудности идваха едва при втория воал…
Завой, после още един…
Преминах. Знаех, че сега следва относително лесен участък. Закрачих напред малко по-уверено. Може би Флора бе права, защото преходът дотук ми се беше видял по-лесен от миналия път. Преминах по една дълга крива, после свих рязко встрани. Искрите достигнаха все още едва до върховете на ботушите ми. Съзнанието ми бе препълнено със спомени за априлските ми премеждия и за политическите борби в Царството на Хаоса, където всеки си пробиваше бавно път нагоре с цената на нескончаеми дуели и убийства. От всичко това ми бе дошло до гуша. Бях приключил с тази част от живота си, бях й обърнал гръб. Вярно, в Хаоса обноските бяха далеч по-изискани, но за сметка на това се проливаше много повече кръв, отколкото в Амбър…
Стиснах зъби. Трудно ми беше да насоча съзнанието си единствено към непосредствената си задача. Припомних си, че това също е част от играта. Още една крачка… Усещам краката си леко изтръпнали… Пропукването на статичните заряди сега ми звучи като гръмотевична буря… Стъпка по стъпка… Първо единият крак, после другият… И пак… Обръщане… Натиск… Измъкваме се със „Звезден прах“, подгонени от есенната буря… Люк е на платната… Вятърът ни преследва като дихание на Дракон… Три нови крачки и съпротивлението нараства…
Вече съм при втория воал… Сякаш изведнъж се озовах зад затънала в калта кола, която трябва да избутам… Цялата ми сила е устремена напред, а резултатът е толкова незабележим. Краката ми сякаш са на път да се вледенят, искрите достигат до кръста ми… Превърнал съм се в синя факла…
Съзнанието ми е болезнено оголено. Дори времето ме заобикаля. От мен е останало само едно безформено и безименно нещо, което се бори с цялото си същество срещу инерцията на изживените дни… Настъпващата промяна е толкова недоловима, че сякаш съм замръзнал навеки насред поредната си крачка… Силите ми се топят неусетно, но волята ми остава незасегната, дори някак се пречиства и удовлетворението от незамиращото движение напред надделява над психическия товар…
Още една крачка и още една и вече съм отвъд, остарял с векове, но все така устремен напред. Вече знам, че ще успея, макар че наближавам Голямата Крива, която е ужасно трудна, дълга и пълна с изненади. И все пак никак не прилича на Логрус. Тук силата е градивна, а не разединяваща…
Вселената се е завъртяла около мен. При всяка следваща крачка аз чезна, за да се появя отново, разпадам се на съставните си части и се превръщам в едно цяло, разпръсвам се и се събирам, умирам и възкръсвам…
Навън. Навътре. Още три нови дъги, после прав участък. Вървя напред. Вие ми се свят и ми се гади. Вир-вода съм. Край на правия участък. Поредица от завои. Вляво. Вдясно. Отново вляво…
Знаех, че вече се приближавам към последния воал, където искрите щяха да ме обградят като в огнена клетка, а краката ми отново щяха да са като залепнали за пода. Все същата тишина и това ужасно усилие…