Светлият лик на смъртта

Но най-изненадващ се оказа резултатът от срещата с автора на третото писмо — Виктор Дербишов.

— Аз никога не съм се срещал с тази жена — категорично заяви той. — И никога не съм я виждал.

— Но нали ползвате услугите на агенция „Купидон“? — за всеки случай уточни Коротков, който си помисли, че може да е станало недоразумение и вместо на нужния му Виктор Дербишов, е попаднал на негов съименник с подобна външност.

— Да, ползвам услугите на тази агенция.

— Давали ли са ви в тази агенция номера на пощенската кутия на Людмила Широкова?

— Не, не са ми го давали. Никога не съм чувал това име.

— Спомнете си, Виктор Александрович, опитайте да си спомните. Людмила Широкова, красива блондинка. Това е било съвсем наскоро, през септември.

— Ама не е имало такова нещо, колко пъти трябва да ви повтарям! Не разбирате ли руски?

Коротков мълчаливо извади от папката копията от писмото и от приложената към него снимка, на която се виждаше — без никакво съмнение — Дербишов.

— Вие ли сте писали това писмо?

Дербишов нетърпеливо грабна листа и снимката, после вдигна към Коротков недоумяващ поглед:

— Никога не съм го писал.

— А почеркът вашият ли е?

— Почеркът? Да… мисля, че е моят… Много прилича на моя. Моля, можете да проверите…

Той взе чист лист хартия и започна бързо да пише. Да, почеркът наистина изглеждаше абсолютно същият. Но за това трябваше да си кажат думата графолозите, някои хора толкова умело променят и подправят почерци, че да не повярваш. Възможно беше Дербишов да не е писал писмото, а просто някой да е подправил почерка му. А може и да го беше написал той, а сега нарочно да променяше начина, по който изписваше буквите. Всичко беше възможно.

— Ами снимката? — попита Коротков. — Не се ли познахте там?

— Да — смутено кимна Дербишов. — Аз съм на нея.

— И какво излиза тогава, Виктор Александрович?

— Не знам… Нищо не разбирам.

— Ще трябва да ме придружите — въздъхна Коротков.

— Защо?

— Нали виждате, получава се някаква неясна ситуация. Убита е млада жена, намираме адресирано до нея писмо, подписано с вашето име и дори с приложена към него ваша снимка, а вие твърдите, че никога не сте писали това писмо. Ще трябва да разнищим тази работа.

— Но аз не мога да тръгна сега с вас! — възмути се Дербишов. — Зает съм, между другото в момента съм на работа, имам неотложни задачи, определил съм си важни срещи… Никъде не тръгвам с вас.

— И аз съм на работа — уморено отвърна Коротков, който вече не можеше да си спомни кога за последен път беше ял. От глад и умора го болеше стомахът, трябваше да вземе хапче, а още по-добре — да хапне нещо. Как да хапнеш обаче с всичките тези кандидати за женитба, дето трябва да ги ловиш из цяла Москва! — И аз имам важни задачи и неотложни срещи със свидетели, които поне малко биха прояснили обстоятелствата около убийството на младата жена. Повярвайте ми, Виктор Александрович, сега с огромно удоволствие бих се прибрал вкъщи, бих хапнал и бих легнал да подремна. Нима ви е безразлично, че някой е използвал името и снимката ви с неясна и — твърде вероятно — с престъпна цел? Ако не ви е грижа за смъртта на една млада жена, помислете поне за себе си. Някъде близо до вас се разхожда човек, който всеки момент може да ви нанесе удар в гръб. Не ви ли е страх?