Перфектният удар [bg]

Мнението на мнозинството най-вероятно се базираше на факта, че Дикарло все пак е жена. Но те пропускаха едно важно съображение — за да стигне до този пост, тя трябваше да работи три пъти повече от мъжете и да бъде поне два пъти по-корава от тях.

Районът си поемаше глътка въздух от суровото време, но зоната с ниско атмосферно налягане беше достатъчно широка, за да покрие целия град. Черните облаци отново се скупчиха над него, а вятърът се усили и сякаш се канеше да отвее наетата й кола. Тя запали двигателя и включи отоплението, но остана на място.

Мокрите улици бързо прогониха редките минувачи, потърсили подслон от дъжда. Това й позволи отлична видимост във всички посоки. За съжаление, мислите й не бяха толкова ясни, а по-скоро приличаха на сутрешна есенна мъгла в котловина.

Съдията Самюъл Кент и другият човек от списъка й бяха не само нащрек, но вече минаваха в настъпление. Без съмнение именно тази група беше организирала нападението срещу Джанет Дикарло. Беше обезпокоително, защото те очевидно знаеха нещо за нея, което не бе известно на Рийл. Това беше извънреден ход, а извънредният ход трябваше да има и извънредна причина.

Извади телефона си и погледна дисплея. Нямаше никакви проблеми да изпрати есемес на Роби. Беше сигурна, че не могат да я засекат, но можеха да прочетат съобщението й. Затова трябваше да бъде внимателна не само заради себе си, но и заради него. Стори й се смешно да проявява загриженост към човек, когото за малко не превърна в горяща факла. Но в момента се разкриваха известни възможности и тя беше твърдо решена да се възползва от тях.

Набра съобщението и го изпрати. Сега вече не й оставаше нищо друго, освен да чака развоя на събитията. Много неща зависеха пряко от Роби.

Подкара колата. Дъждът се усилваше.

Никога през живота си не беше носила униформа, но въпреки това със сигурност беше избила повече хора и от най-награждавания войник. И при всеки от тези случаи беше рискувала живота си. А заповедите издаваха хора, които се намираха далече от битката. Нито веднъж не беше оспорвала тези заповеди. През целия си професионален живот ги беше изпълнявала стриктно.

Но после настъпи просветлението. Вече не можеше и не искаше да изпълнява техните заповеди.

Баща й беше чудовище, който без малко да я изпрати в гроба с побоите си. Белезите й останаха за цял живот. Не тези върху тялото, а онези в душата. Те никога нямаше да зараснат.

Кариерата на професионален убиец й беше дала нещо, което не би могла да получи по друг начин.

Яснота на действията.

Добрите срещу лошите.

Добрите побеждават, а лошите губят.

Сякаш непрекъснато убиваше баща си. Отново и отново. Сякаш унищожаваше неонацистите завинаги. А също така и всички други демони, които смущаваха живота на хората и предизвикваха хаос.

Но въпреки това не беше толкова просто. И никога нямаше да бъде.

Джесика Рийл най-после беше осъзнала, че собствената й съвест и морален компас са най-добрият арбитър на това кое е добро и кое зло независимо от постъпките й в миналото.