Борбата [bg]

Вътре проблесна тъмнорозовата коприна. Нейната панделка. Напомни й за лятото, за летните дни, които сега й се струваха безкрайно далечни. Тя я взе и я протегна към Стефан.

— За това — промълви момичето.

Той бе пристъпил напред, когато тя докосна ковчежето, но сега изглеждаше объркан и изненадан.

— За това?

— Да. Защото аз знаех, че е тук, Стефан. Видях я отдавна, един ден, когато излезе за няколко минути от стаята. Не зная защо изпитвах такова любопитство да разбера какво има вътре, но не можах да се сдържа. И намерих панделката. — Тя млъкна, за да събере сили. — После го написах в дневника си.

Стефан изглеждаше още по-озадачен, сякаш очакваше да чуе нещо съвсем друго. Елена търсеше подходящите думи.

— Написах го, защото това беше доказателство, че през цялото време си се интересувал от мен, достатъчно, за да я вземеш и запазиш. Изобщо не ми мина мисълта, че може да е доказателство и за нещо друго.

После внезапно заговори по-бързо. Разказа му как бе занесла дневника в дома на Бони и как беше откраднат. Каза му за получените бележки, от които бе разбрала, че Каролайн го е откраднала. И накрая, докато въртеше нервно копринената панделка между пръстите си, му каза за плана на Каролайн и Тайлър.

Гласът й пресекваше и тя с мъка изричаше думите.

— Оттогава не мога да си намеря място. Толкова съм изплашена — прошепна, приковала очи в панделката. — Изплашена, че може да ми се ядосаш. От това, което те смятат да направят. Просто се страхувах. Опитах се да си взема обратно дневника, Стефан, и дори влязох в къщата на Каролайн. Но тя го бе скрила прекалено добре. Мислих, мислих, но не ми хрумна как да й попреча да го прочете. — Сега най-после вдигна глава и го погледна. — Съжалявам.

— И би трябвало! — Гневният му изблик я сепна. Почувства как кръвта се отдръпва от лицето й. Но Стефан продължи: — Би трябвало да съжаляваш, че си крила подобно нещо от мен, когато аз бих могъл да ти помогна. Елена, защо просто не ми каза!

— Защото бях виновна. И сънувах един сън… — Опита се да му опише как е изглеждал в съня й — горчивината, обвинението в погледа му. — Мисля, че ще умра, ако наистина ме погледнеш по този начин — завърши нещастно.

Но по лицето на Стефан, който я гледаше в момента, се четяха само облекчение и учудване.

— Значи това било — промърмори той почти на себе си. — Това те е притеснявало.

Елена отвори уста, но той я изпревари:

— Знаех, че нещо не е наред. Знаех, че криеш нещо. Но си мислех… — Поклати глава и устните му се извиха в усмивка. — Сега няма значение. Не исках да навлизам в личния ти живот. Дори не исках да питам. А през цялото време ти си се тревожела как да ме защитиш.