Борбата [bg]

Гърдите му се стегнаха от обзелия го бяс, ноздрите му се издуха, очите замятаха гневни мълнии. От него се излъчваха вълни на черен неистов гняв. Имаше вид, сякаш искаше да събори стените с голите си ръце, които се свиваха в юмруци и отпускаха в безсилна ярост.

Триумфът и победата замаяха Елена.

— Сега по-добре си върви — заговори отново. — Тук няма нищо за теб.

Още минута пламтящите му очи пронизваха нейните, после той се обърна. Но не се насочи към стълбите. Вместо това направи една крачка в коридора и сложи ръка върху дръжката на вратата на стаята на Маргарет.

Елена се спусна напред, без да осъзнава какво прави. Спря се на прага и се вкопчи в рамката. Дишането й излизаше с накъсани хрипове.

Той извърна глава и устните му се извиха в ленива жестока усмивка. Завъртя леко дръжката, без да я поглежда. Очите му, като разтопени езера от абанос, бяха впити в Елена.

— Ти решаваш — рече Деймън.

Елена стоеше неподвижно. Сякаш зимният мраз бе сковал тялото й. Маргарет беше още бебе. Не можеше наистина да го мисли, никой не можеше да бъде такова чудовище, че да нарани едно четиригодишно дете.

Но по суровото лице на Деймън нямаше състрадание. Той беше ловец, убиец, и слабите и беззащитните бяха неговата плячка. Припомни си зловещата животинска гримаса, преобразила за миг красивото му лице в отвратителна маска, и осъзна, че никога няма да остави Маргарет в ръцете му.

Всичко сякаш ставаше като на забавен кадър. Тя погледна към ръката на Деймън върху дръжката, после към безмилостните му очи. И в следващия миг пристъпи прага, напускайки единственото безопасно място в къщата.

Смъртта е в тази къща, бе казала Бони. И сега Елена щеше доброволно да се срещне с нея. Сведе глава, за да скрие сълзите на безпомощност, напиращи в очите й. Това бе краят. Деймън бе спечелил.

Не вдигна глава, за да види дали приближава към нея. Но усети раздвижването на въздуха и потръпна. И тогава бе обгърната от мек безкраен мрак, който се уви около нея като огромните крила на птица.