Огненият херцог [bg]

Почивка, за да си поеме Три пъти дъх.

Усещаше как дръжките на носилката стават лепкави или от някакъв сок по дървото, или от собствената му кръв.

Това не е добре, Иън, каза си той. Изобщо не е добре. Трябваше да остави носилката само за малко, за да се погрижи за собствените си рани, да полегне или пък да приседне за съвсем малко, за да отпочинат преуморените му крака.

Но той знаеше, че дори и за секунда, дори ако само за един-единствен миг пуснеше дръжките, никога повече нямаше да може да ги стисне. Той бе Иън Силвърстайн, по дяволите, човек от плът и кръв, а това тук бе прекалено много за едно създание от плът и кръв. Животът винаги изискваше прекалено много.

Трябваше да остави носилката, за да провери как е Хоузи. Ако възрастният човек бе мъртъв, то тогава Иън можеше да си почине поне за малко.

Крачка.

Крачка.

Крачка.

Крачка.

Крачка.

Крачка.

Крачка.

Крачка.

Почивка, за да си поеме три пъти дъх. Дали този път направи седем или осем крачки?

Крачка.

Крачка.

Още една, за да е сигурен, че са станали осем и още една, за да не си позволява да лъже.

И пак отново.

Крачка.

Крачка.

Крачка.

Крачка.

Крачка.

Крачка.

Крачка.

Крачка.

Почивка, за да си поеме три пъти дъх. Стори му се, че от доста време пътят е престанал да лъкатуши, че вече върви по гладък калдъръм, запълнен от мек мъх. Колко ли път бе изминал? Колко ли още оставаше?

— Хавад ер дереин исти вехен? — Някакъв проблем ли има? — прозвуча грубоват глас.

Иън вдигна поглед, прекалено изтощен, за да се зарадва или дори да се учуди, че разбира езика берсмол на Средните Владения с характерната му интонация, която наподобяваше староберсмолски много повече от всеки друг език.

„Да не би според теб да няма, тъпако?“ — помисли си той, но не го изрече на глас.

Пред него бе застанал някакъв мъж, обут само в панталони до коленете и ботуши. Сбръчканото му лице бе обрамчено с бяла брада и коса, на места изпъстрени със сиви и черни нишки мръсотия. Кожата му бе съсухрена като стар пергамент, а бръчките се врязваха покафенели в потъмнялото от слънцето лице.

Иън предположи, че е на около седемдесет, но стойката му бе като на як млад мъж. Под гъстите бели косми по тялото мускулите му изпъкваха като на културист, въпреки че гърдите на нито един културист нямаше да бъдат набраздени от стари белези като на този.

— Хават’ дефейлер енгроден? — попита той.

— Аз не — отвърна Иън на същия език. — Просто съм изморен. Приятелят ми беше ранен. Нападна го едно ужасно създание, бергениз, той така го нарече. — Иън не си спомни кога е пуснал носилката, но кървавите му ръце бяха свободни и жестикулираха.

— Нима е възможно? — Старецът вече бе коленичил до носилката. — Кълна се в косматите топки на Орфиндел! — викна той и положи ръка на рамото на Хоузи и леко разтърси отпуснатото му тяло. — Орфиндел, чуваш ли ме? — Той пое Хоузи на ръце и се изправи без всякакво видимо усилие. — Ела. Аз държа ферибота, казват ми Харбард, понякога ми викат Харбард Старея. Жена ми, Фрида, е лечителка, а на Орфиндел му е крайно нужен лечител.