Свещеният меч [bg]

— Сега са на едно по-добро място — каза Бен.

Джуд се извърна към него и го прониза със зачервените си очи.

— Ти да не би да вярваш, че съществува рай?

Бен не отговори. Не знаеше какво да вярва. Замълча и за няколко минути остави младежа насаме със себе си. Облегнат на маздата, той запали цигара и проследи с поглед дима, който бе отнесен от студения вятър. Чудеше се по какъв начин да разкаже на Джуд останалото. Обяснението, че катастрофата не е била нещастна случайност, му се струваше по-трудно от новината за смъртта на родителите му.

— Няма как да си тръгна — заяви накрая Джуд. — Дойдохме с колата на Роби, но той е пиян и не може да кара. Ще ме върнеш ли обратно?

— Затова съм тук — отговори Бен. — Отиди да си събереш нещата.

— Нещата ми не са от значение.

— Напротив. Отиди и ги вземи.

— Трябва да кажа на Роби какво се е случило.

— Добре, но побързай.

Джуд сведе глава и тръгна бавно към къщата, като бършеше очи с длан. Бен се чувстваше виновен, както и бе очаквал. Сигурно цял месец щеше да си задава въпроса дали по най-добрия начин бе съобщил новината на Джуд. А може би нямаше добър начин. Той пусна Рошльо да потича из двора и допуши цигарата си. Кучето започна да души наоколо, като вдигаше крак на всичко, което му се изпречеше.

След няколко минути Джуд излезе от къщата с раница в ръка. Очите му бяха още по-зачервени от преди. Без да продума, той пъхна раницата в багажника и седна на седалката до шофьора. Рошльо се метна в краката му.

— Готов съм — прошепна момчето. — Да вървим.

Маздата заподскача по коларския път към шосето.

Джуд продължаваше да мълчи, докато двамата пътуваха в мрака. Мъглата над блатата се сгъстяваше, видимостта беше под двайсет метра. Бен гледаше съсредоточено пред себе си. Отоплението работеше с пълна сила и изпълваше купето с горещ застоял въздух.

До него Джуд се повъртя неудобно на седалката, след което напипа ръчката и свали облегалката си назад.

— Трябва да поспя — каза той. — Събуди ме, като стигнем в Оксфордшър.

— Не отиваме там — отвърна Бен и се подготви психически за онова, което щеше да последва.

Джуд подскочи като ужилен.

— Какво говориш? Къде отиваме тогава?

— Не мога да те закарам вкъщи, Джуд.

— Не разбирам. Ти ме увери, че си дошъл да ме вземеш.

— Да, но не уточних къде смятам да те заведа.

Джуд се намръщи.

— Я чакай малко…

— Слушай, Джуд, още не съм ти разказал всичко.

— Направи го тогава.

— За мен това не е никак лесно…

— Кое? Какво?

Бен отмести очи от шосето и го погледна.

— Смъртта на родителите ти не беше случайност — заяви той.