Сърца за изгаряне [bg]

Повече приличаше на гръмко пукане. Малко след него последва второ. Гласът на баща ми рязко секна. После чух майка ми да пищи. Спомням си, че първоначално исках да заплача, но бях прекалено уплашена. Вместо това придърпах чаршафите и се завих през глава. Баща ми веднъж ми бе казвал, че завивките са магически и могат да ме предпазят от всички създания, които живеят в мрака, особено от онези, настанили се в гардероба ми. Някак си усещах, че чаршафите ще съумеят да ме предпазят и от случващото се на долния етаж. Майка ми изпищя отново. После чух някой да тича — не беше майка ми, а мъжете. Обувките им издаваха непознат тракащ звук по паркета на къщата ни. Като дете често лежах в леглото си и се вслушвах в стъпките долу. Можех лесно да различа стъпките на баща ми от стъпките на майка ми, както и техните — от непознати. В този случай определено бяха грима непознати, които преследваха майка ми.

Стела замълча. Отново не казах нищо. Когато продължи, я оставих да говори, без да я прекъсвам.

— Тя успя да стигне до стълбите. Площадката пред стълбището скърца. Знаех, че идва за мен. Чаках я. Дочух силно тупване. Майка ми отново изпищя. Един от мъжете ѝ каза нещо, но не успях да чуя какво. В този момент се натиках още по-дълбоко под завивките и се свих на стегнато малко клъбце. Странното е, че помня как си смуча палеца — навик, от който се бях отказала година по-рано. В този жест има нещо успокояващо, нещо познато. Звукът ми помогна да заглуша онова, което последва.

Искаше ми се да прекося коридора, да се приближа до нея и да ѝ кажа, че няма нужда да ми разказва цялата история, но не можех да помръдна. Краката ми бяха като враснали в мрамора. А когато се опитах да заговоря, гласът ми ме изостави.

— Единият от мъжете я изнасили. Може да са били и двама. Точно тук, на стъпалата. Иска ми се да мисля, че се съпротивляваше, но не вярвам. Мисля, че е решила да се предаде, да им предостави онова, което искат, за да ги възпре да се качват по стълбите и да ме открият на горния етаж. След като приключиха с това, стана тихо, невероятно тихо. Ето защо гърмежът прозвуча толкова оглушително, когато най-накрая се разнесе. Първо къщата потъна в гробна тишина, а после изстрелът я разтърси из основи. Повече не чувах гласа на майка си.

Този път някак си съумях да пристъпя към нея на омекналите си крака, но когато скъсих разстоянието между нас, тя изрече:

— Недей. Моля те, остани там. Остави ме да довърша. Трябва… да довърша.

Пое си дълбоко въздух, задържа го няколко секунди и бавно издиша.

— След изстрела чух тримата мъже да се качват по стълбите към втория етаж. Вдигаха адски шум — обръщаха матраците, издърпваха чекмеджетата и изсипваха съдържанието им на пода… Не оставиха нищо недокоснато. Нямам представа какво са взели, ако са взели нещо. Години по-късно, когато най-сетне се добрах до полицейския доклад, видях, че според него нищо ценно не е липсвало. Телевизорът ни, стереоуредбата, бижутата на майка ми (някои от тях бяха доста скъпи) — всичко бе сравнително близо до мястото, където мъжете го бяха открили. И до ден днешен нямам представа какво точно са търсили, но очевидно са го намерили — в голямата спалня на родителите ми, понеже престанаха да ровят там и набързо претърсиха гостната. Мисля, че изобщо не провериха банята.