Малтийският сокол

— А мис О’Шонеси? — настоя тя.

— И нея изтървах, но научих, че е била там.

— На „Ла Паломата“?

— Два определителни члена — „ла“ и „та“ не вървят.

— Престани. Бъди човек, Сам. Кажи ми.

Той запали цигарата, прибра запалката, потупа я по глезените и рече:

— Да, на „Ла Палома“. Отишла там вчера, малко след пладне. — Сви вежди. — Това значи, че след като таксито я оставило пред небостъргача „Фери“, тя се е запътила право към залива. Той е съвсем наблизо. Капитана го нямало. Казва се Джейкъби и е питала за него по име. Бил в града по работа. Значи не я е очаквал или поне не по това време. Чакала го до четири часа, когато се върнал. Времето до вечеря прекарали в каютата му, след което се хранили заедно. — Той дръпна от цигарата, издуха дима, обърна глава встрани, за да изплюе жълтеникава трошичка тютюн, и продължи: — След вечеря капитан Джейкъби имал още трима посетители. Единият бил Гътман, другият — Кайро, а третият — момчето, което вчера ти предаде посланието от Гътман за мен. Тримата пристигнали заедно, докато Бриджид била още там, и петимата провели дълъг разговор в капитанската каюта. Трудно можах да изкопча сведения от екипажа, но разбрах, че са се скарали и някъде към единайсет през нощта е чул изстрел. Вахтеният веднага се запътил към каютата, но капитанът го пресрещнал и му казал, че всичко е наред. В ъгъла имало прясна следа от куршум, но толкова високо, че нямало начин да е пострадал човек. Доколкото знам, друг изстрел не е имало. Но това, дето го разбрах, е съвсем малко. — Той се намръщи и отново дръпна от цигарата. — Всички излезли някъде към полунощ — капитанът и четиримата му посетители — и всички можели да се движат на собствените си крака. Това научих от вахтения. Не успях да се свържа с митничарите, които са били дежурни тогава. Това е всичко. Оттогава Джейкъби не се е връщал на кораба. Днес по обяд имал среща с корабни агенти, но не се явил и не могли да го открият, за да му съобщят за пожара.

— А за пожара какво научи?

Спейд сви рамене.

— Нищо. Открили го в задния трюм късно тази сутрин. Най-вероятно е избухнал вчера по някое време. Загасили го, но успял да нанесе сериозни щети. Никой не искаше да говори по въпроса в отсъствие на капитана. Това е…

Външната врата се отвори. Спейд млъкна. Ефи скочи от бюрото, но човекът бе стигнал вътрешната врата, преди тя да успее да я отвори.

— Къде е Спейд? — попита влезлият.

Гласът му накара детектива да се изправи рязко в стола си. Беше остър, стържеш от болка и от нечовешкото усилие тези думи да не бъдат заглушени от течността, която бълбукаше и течеше под и зад тях.

Изплашена, Ефи се дръпна и му направи място да мине.

Човекът застана на прага, а меката му шапка се смачка от горната част на рамката: беше над два метра висок. Черното палто, скроено дълго и право като калъф и закопчано от коленете до шията, подсилваше внушителния му ръст. Раменете му бяха високи, слаби, ъгловати. Костеливото лице — обрулено от ветровете и набраздено от годините — беше с цвета на мокър пясък и лъщеше по бузите и брадичката от пот. Очите му бяха тъмни, кръвясали и гневни, долните клепачи висяха леко отпуснати, така че се виждаше розовата им вътрешна мембрана. Лявата му ръка, с жълтеникави и остри като на граблива птица пръсти, притискаше силно към гърдите пакет, увит в кафява амбалажна хартия и завързан с тънка връвчица. Пакетът беше елипсовиден, малко по-голям от топка за ръгби.