Малтийският сокол
- Автор: Хамет Дашиъл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малтийският сокол». Краткое содержание книги:
Източник: http://knigoteka.com/book/65483
— Никой ли не е виждал Дикси? — попита Спейд.
Полхос поклати глава.
— Не. — Очичките му се присвиха пронизващо, изпитателно. — Освен ако ти не си го виждал или не си чувал някой да го е виждал.
Спейд се облегна назад и започна да си свива цигара.
— Не съм — отвърна най-спокойно. — Всичко, което ми разказа, беше ново за мен.
— Разправяй ги на старата ми шапка — изпръхтя Полхос.
Частният детектив се усмихна широко и попита:
— Как научи всичко това за Тързби?
— Някои работи ги има из архивите. А останалото — подочуваме оттук-оттам.
— От Кайро например? — Сега очите на Спейд святкаха изпитателно.
Полхос остави чашата с недопитото кафе на масата и поклати глава.
— Мито дума не можахме да изкопчим. Ти така го беше насъскал срещу нас, че…
Спейд се засмя.
— Не ми казвай, че две първокласни ченгета като вас с Дънди са обработвали цяла нощ един нищо и никакъв мухльо, без да го накарат да проговори.
— Как така „цяла нощ“? — възмути се полицаят. — Нямаше и два часа. Разбрахме, че доникъде няма да стигнем, и го пуснахме.
Спейд пак се засмя и погледна часовника си. Махна на собственика на заведението за сметката.
— Имам среша днес следобед с прокурора — обясни на Полхос, докато чакаше да му върнат рестото.
— Той ли пожела да те види?
— Да.
Полхос бутна стола си назад и стана — едър, флегматичен, с огромно шкембе.
— Няма да ми направиш приятелска услуга — рече, — ако му кажеш какво съм ти надрънкал.
Младо дългунесто момче с изпъкнали очи вкара Спейд в кабинета на прокурора. Частният детектив влезе със спокойна усмивка и поздрави:
— Здравей, Брайън.
Прокурорът Брайън стана и му протегна ръка през бюрото си. Беше рус, среден на ръст, около четирийсет и пет годишен, с агресивни сини очи зад пенсне, от което се спускаше черна връвчица, възголяма уста, като на оратор, и широка брадичка с трапчинка.
— Как си, Спейд? — попита. Гласът му вибрираше от сдържана сила.
Ръкуваха се и седнаха. Прокурорът натисна едно от четирите седефени копчета на бюрото си и нареди на дългунестия, който се появи на вратата:
— Кажи на мистър Томас и на Хийли да дойдат при мен. — Сетне се облегна назад и каза най-дружелюбно на Спейд: — Напоследък нещо не се спогаждате с полицията?
Спейд махна пренебрежително с ръка.
— Нито сериозно. Дънди се престарава. Вратата се отвори и в стаята влязоха двама мъже.
Онзи, когото Спейд поздрави със „Здравей, Томас“, беше загорял, набит, около трийсетгодишен, небрежно вчесан и облечен. Той тупна частния детектив по рамото с луничавата си ръка, попита го как върви работата и седна до него. Другият беше по-млад и някак си белезникав. Седна малко встрани от останалите, закрепи стенографски бележник на коляното си и приготви дълъг зелен молив.
Спейд погледна към него, засмя се и попита Брайън:
— Думите ми могат да бъдат използувани в съда срещу мен, така ли?
Прокурорът се усмихна.
— Това по принцип си важи. — Свали пенснето си и пак го нагласи. Погледна Спейд през стъклата и попита: — Кой уби Тързби?
— Не знам.
Брайън хвана с два пръста черната връвчица, която се спускаше от пенснето му, и рече уверено:
— Нищо чудно и да не знаеш, но можеш да направиш предположение.
— Мога, но няма да го направя. Прокурорът вдигна учудено вежди.
— Няма — повтори Спейд. Беше съвсем спокоен. — Предположението ми може да е отлично, но може и нищо да не струва, а госпожа майка ми не е отгледала глупаци, които да изказват предположения пред прокурор, заместник-прокурор и стенограф.
— Защо не, ако нямаш какво да криеш?
— Всеки крие по нещо — спокойно отвърна Спейд.
— А ти например?
— Предположенията си, да речем.
Прокурорът свали поглед към бюрото, сетне го вдигна към Спейд. Нагласи пенснето си още по-добре.