По заповед на президента

Генералът го беше погледнал, беше изгледал гневно полковника и беше заявил:

— Ще ти кажа това само веднъж, полковник. Аз не съм нормален.

— Сър?

— По дяволите, глух ли сте? Не съм нормален.

После беше захвърлил искането за достъп до документите в лицето му, полковникът се беше смутил и дори започнал да трепери, беше вдигнал листовете от пода и беше побягнал.

Само след няколко минути, когато полковникът беше докладвал за инцидента, беше разбрал, че е направил печатна грешка. Беше изписал на мястото, където трябваше да бъде подписът: „Х. Норман Шварцкопф, командващ генерал от американската армия.“

Нейлър се кискаше неудържимо, откакто беше чул историята, което беше лошо по три причини: Смееше се на поведението на прекия си началник. Смееше се на неволната грешка на офицера, което беше още по-лошо. А това означаваше, че напряга физическите си клетки до краен предел, което беше най-лошо от всичко. Щеше да има нужда, ако възникнеше нещо — а това неизбежно щеше да се случи — не само от всички мозъчни клетки, дадени му от Господ, но също от това мозъкът му да работи в пълен порядък.

Като имаше това предвид, той се прибра в малкия си, но удобен офис и каза на старши сержант Джак Дънам, неговия най-старши подофицер, да се погрижи никой да не го безпокои, освен ако наистина не е нещо важно. Затвори вратата и легна на малкия диван. И започна да се киска.

Беше в офиса си от около десет минути и сериозно спореше със себе си за ползата от вземането на медицинска помощ под формата на таблетки, когато вратата се отвори.